Чарлз Строс - Железният изгрев

— Кораб! Каква е текущата обстановка?

На мостика отекна роботизирано-гладък глас:

— Преди две минути бе обявена стартова готовност за всички пътници. Двигателите са на стадий готовност за преминаване към стартова мощност. Имаме осигурена траектория, няма никакви видими пречки за…

— Започни стартовия, цикъл.

— Слушам. Започвам стартовия цикъл. Отделянето от ръкава на станцията и енергозахранването в ход. Прехвърлянето на станционна маса в ход. Прекъсване на връзките с терминала в ход. Запалване на главния двигател, първа фаза. Преминаване към режим за превоз на жив товар, втора фаза.

— Мразя живия товар — промърмори Гертруда. — Съобщете на пътниците, че стартът е започнал. — Пръстите й помръдваха сред невидимите клетки във въздуха пред нея. — Станционен шлюзов терминал обезопасен…

Манхайм погледна сложната схема на последователните дейности, изписана върху монитора на стената, на метър пред него. Една по една червените точки ставаха зелени — огромният кораб се готвеше за окончателно отделяне от станцията. Последният кораб, напускащ това пристанище. От време на време Манхайм докосваше с пръст някой станционен глиф и разговаряше тихо с гласовете, които му отвръщаха — каргоинженери, офицери от службата за имиграционен контрол, цивилни полицаи, Джек в машинното и Руди на наблюдателната площадка. Разговаря дори с диспечерската. Роботите от различните служби на станцията продължаваха да функционират невъзмутимо, сякаш не забелязваха, че наближава краят на работата им — идеше на гребена на гигантска унищожителна вълна от радиационна плазма.

Измина един час. Една невидима ръка постави чаша кафе на пулта до него и той сръбна, продължи да разговаря, да наблюдава и от време на време да ругае тихо; когато отпи отново, кафето беше изстинало.

Най-накрая корабът беше готов за отлитане.

Взрив: T + 8 минути

Московската система загина със скоростта на светлината, пометена от смъртоносно радиационно цунами.

Първи в небето угаснаха метеорологичните спътници, разположени откъм страната на звездата — следяха за слънчеви изригвания и смущения. Автоматичните станции, предназначени да проследяват космическите течения, бяха пометени от орбитите си от ударната вълна на изкуствено създадената свръхнова и се превърнаха в пара, която се сля с кипящата ярост на железния изгрев.

След секунди радиационният импулс разтопи огромните, но крехки слънчеви колектори, които се носеха на стабилна орбита на половин астрономическа единица разстояние и подхранваха с енергия генераторите на антиматерия, чийто диаметър надхвърляше стотици километри. Нямаше кой да отрони сълза за кончината на роботизираните и автоматизирани космически фабрики. Те бяха само кратко проблясване, микроскопичен гама-импулс сред общата вълна на унищожение.

Осем минути след взрива радиационният фронт достигна най-вътрешното човешко поселение на системата — света, наречен Москва. Неутриновият прилив беше достатъчно мощен да предизвика облъчване със смъртоносно ниво дори след като бе преминал през планетната маса. Нощната страна се озари от сияние, атмосферата засвети на фона на невероятно ярката повърхност. Идващият малко по-късно гама-импулс разпали атмосферата от дневната страна до плазма и я заби във вече топящата се скала. Свръхзвукови торнада се вихреха около дневния терминатор и опустошаваха повърхността на планетата до скалната основа.

Час и половина след появата на свръхновата процесът на планетен разпад бе напреднал значително. На дневната страна атмосферното налягане на Москва бе спаднало катастрофално и сега основните газови съставки бяха водородни и кислородни радикали, освободени от врящата мъгла, в която се бе превърнал северният океан. Температурата в облачната покривка вече надхвърляше хиляда градуса. Откъм нощната страна продължаваха да се носят разрушителни звукови вълни — помитаха къщите, сякаш бяха направени от кибритени клечки; а и точно така се подпалваха и се превръщаха в клади за обитателите си. Нощта бързо отстъпваше на призрачната дневна светлина, зловещото сияние на изригналата звезда се отразяваше от почти превърналата се в комета планета. За някой страничен наблюдател, намиращ се на повърхността, слънцето на Московската система щеше да закрива половината небе — магнезиев пламък от лъчиста енергия, достатъчно ярък да изгори очните ябълки на разстояние от десетки трилиони километри. По това време вече се приближаваше главната ударна вълна, стена от плазма, нагорещена до стотици милиони градуси: беше малко по-плътна от бързо разсейващата се атмосфера и се носеше с 20 процента от скоростта на светлината. С пристигането й Москва изчезна окончателно — в епицентъра на атомна експлозия.