Майкъл Крайтън - Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Ако умре някой от знатните им люде, изкопават за него голяма дупка във вид на къща и отиват при него и го обличат в куртак, и слагат колана и лъка му до него, и дървена чаша с упойващо питие в ръката му. После вземат всичките му вещи и ги поставят в изкопаната къща. Тогава спущат и мъртвия и построяват друга къща над него и отгоре правят нещо като купол от кал.

После, до гроба, убиват конете, сто или двеста, всичките, които е притежавал. После изяждат месото, а главата, копитата, кожата и опашката ги окачват на дървени колове и казват: „Това са му атовете, на които той язди към Рая.“

Ако е бил герой и убивал врагове, правят толкова дървени статуи, колкото са на брой убитите врагове, слагат ги на гроба и казват: „Това са му слугите, които му прислужват в Рая.“ И ако някой път забавят избиването на конете с един-два дни, тогава по-старите започват да ги подканят със следните думи: „Сънувах мъртвия и той ми каза така: «Виждаш ме, че тук съм останал. Моите другари ме изпревариха и краката ми са твърде слаби, за да ги следвам, не мога да ги настигна и затова останах сам.»“ Тогава заколват конете и ги окачват на гроба му. След ден-два някой от по-старите идва и казва: „Сънувах мъртвия и той рече: «Кажете на семейството ми, че превъзмогнах премеждията си.»“

Така старите поддържат огузките обичаи, защото иначе у живите може да се появи желание да запазят конете за себе си. 2 2 Фарзан, непоправим почитател на Ибн Фадлан, вярва, че този параграф разкрива „чувствителността на съвременен антрополог, който не само отбелязва обичаите на хората, но и механизма, с който тези обичаи се налагат“. От икономическа гледна точка избиването на конете на номадския първенец е подходящият еквивалент на данъците върху наследството в наше време. То има свойството да забавя натрупването на унаследено богатство в семейството. Макар и изисквано от религията, това не може да е била популярна практика, не повече, отколкото би била днес. Ибн Фадлан доста точно показва начина, по който тя се налага на колебаещите се да я следват.

Нашето пътуване из турските владения продължаваше. Една сутрин някакъв турчин ни пресрещна. С крива осанка, мръсен, с отвратителни обноски и примитивна природа, той извика: „Спри!“. Целият керван се подчини и спря. Той отново извика: „Никой да не мърда!“ Ние му отговорихме, че сме приятели на Кударкин. Той започна да се смее и каза: „Кой е този Кударкин? Да му сера на брадата!“ Ние онемяхме при тези думи и никой от нас не знаеше какво да направи, но в това време турчинът извика: „Бекенд“, което ще рече „хляб“ на езика на Шварезм. Аз му подадох няколко питки 3 3 Употребеният термин е „sheets of bread“ — листове хляб. Вероятно става въпрос за все още популярната по онова време практика хлябът да се приготвя от плоски кори, подобни на тези за баница, и да се пече на нагорещени плочи. — Бел.прев. , той ги взе и каза: „Можете да продължите. Смилявам се над вас.“

Достигнахме до вилаета, който се управляваше от военачалника, наречен Етрек ибн-ал-Катаган. Той заповяда да издигнат шатри за нас и ни покани да останем в тях. Той самият имаше обширни владения, много слуги и живееше нашироко. Докараха ни овце за колене и коне за яздене. Турците го имат за своя най-добър воин и наистина един ден видях, докато се надбягвахме на конете, как той забеляза над нас да прелита гъска. Без да спира, като направляваше коня само с крака, той опъна лъка си, стреля и я свали.

Аз му поднесох дарове — одежди, изработени в Мерв, чифт ботуши от червена кожа, едно палто от брокат и пет други от коприна. Той ги прие с благодарствени думи и свали брокатеното си палто, за да облече почетните одежди, с които го бях дарил току-що. И тогава видях, че куртакът, с който беше облечен, е целият на парцали и мръсен, но съгласно обичаите им никой не бива да сваля дрехата, носена досами тялото, докато тя сама не се разпадне. И също е самата истина, че той скубеше всички косми по лицето си, дори и мустаците, и приличаше на голобрад евнух, но, както и сам се убедих, беше най-добрият им воин.

Вярвах, че с тези дарове съм спечелил приятелството му, но не беше така. Той се оказа коварен човек.

Един ден той изпрати да повикат най-приближените му главатари, които бяха Тархан, Янал и Глиз и най-влиятелният от тях, Тархан беше сакат в ръката и сляп, и им каза:

— Тези са пратеници на Султана на арабите до Султана на българите и аз не бива да ги пущам да минат, без да се посъветвам с вас.