Майкъл Смит - За подмяна

За миг зърнах Ниърли и Виналди и ми се стори, че са приковани към дърветата. Както и Ихандим, който държеше Суедж за едната ръка и гледаше право към нас. Видях още няколко войници в разчистеното от дървета място — единият със сигурност беше Жуаджи. Това беше всичко, което имах възможност да забележа, преди куршумите да зачаткат по кораба, а един дори проникна през счупения прозорец и се заби в стената зад мен.

Ратчет хвърли машината право към поляната и остро зави. Установих, че няма да мога да стрелям през дупката в илюминатора, без да рискувам сам да бъда застрелян, следователно всичко беше извън моя контрол.

— Убий всеки, когото можеш — заповядах аз. — Без Суедж и двамата, приковани на дърветата.

Корабът изрева от усилието на двигателите и буквално се изправи на опашката си. После пикира в бръснещ полет. Импулсните картечници засвяткаха в онзи огън, от който жителите на Междината не можеха да оцелеят. На екрана на мониторите видях един от войниците да пада, улучен право в гърба от оранжева игла светлина.

„На добър път“ — пожелах му аз.

Корабът прелетя на метри от Ниърли и за част от секундата мярнах лицето ѝ — гледаше ужасена, но още беше жива. За пръв път в живота си почувствах желание да благодаря на Бога лично, но веднага се сетих, че знам адреса на електронната му поща.

Над другия край на поляната Ратчет отново зави с оглушителен рев на двигателите, спусна се още по-ниско и този път намали скоростта. Петимата останали войници се спасяваха на бегом, не хаотично, а запазвайки бойния си ред. Ихандим и още един войник държаха Суедж за ръцете и я влачеха след себе си. Жуаджи и други двама тичаха, отдалечавайки се от нас, но се обръщаха, за да изстрелят откоси към кораба. Редуваха се, така че бяхме под непрекъснат обстрел. Шумът беше като от тенекиена кутия от сухари, оставена под градушка. Инстинктивно се навеждах и ми се искаше направо да се просна за по-сигурно на пода, но не можех — трябваше да видя как ще завърши всичко това. Около мен беше посипано с натрошено стъкло, а във въздуха свистяха рикошети. Ставаше все по-горещо — явен сигнал, че някаква част на кораба се бе подпалила. Изключих всичко това от съзнанието си и се концентрирах върху атаката на Ратчет срещу бягащите мъже.

Все пак намерих секунда за злорадство — „Не очаквахте да се върна с боен кораб, нали, момчета?“ — но в следващия момент забелязах, че става нещо лошо. Войниците тичаха през гората, запазвайки сложното си подреждане, но се насочваха към места, където дърветата бяха превалено нагъсто, за да може корабът да ги последва. Най-лошото обаче бе, че телата им започваха да избледняват.

— Бързо! — изкрещях на Ратчет. — Ще извършат преход!

Ратчет не можеше да лети по-бързо от това, без да убие и двама ни, така че се концентрира върху подобряване на мерника си — ослепително ярки лъчи, почти без прекъсване, засвяткаха от двете ни страни, потъвайки в тъмнината. Попадаха в дърветата, забиваха се в земята, перфорираха падащите листа, но непонятно как войниците съумяваха да ги избегнат.

Ихандим вече едва се забелязваше, Жуаджи беше до него. Ръцете, с които дърпаха Суедж, почти не се забелязваха, но явно продължаваха да я държат.

— Ратчет, трябва да ги спреш! — изкрещях аз. — Иначе ще я отведат със себе си. Ще я превърнат в това, което са.

Войниците внезапно завиха надясно и се втурнаха надолу, по стръмен бряг, водещ към замръзналото корито на поток. Корабът обърна след тях, но скоростта беше прекалено висока, така че се заплетохме за момент в някакъв гъсталак. По стените задраскаха бодли. Нов импулс на двигателите ни доведе отново в обхвата на ефективен обстрел, но с ужас видях, че Суедж също започва да избледнява.

Бях забравил за Ниърли, за Виналди и за всички останали резервни. Бях забравил кой съм и какво искам. Мислех само за Суедж.

И тогава тя се обърна към мен. Лицето ѝ беше мокро от сълзи и изкривено от ужас. Препъваше се, докато я влачеха през камънаците. Очевидно нямаше никаква представа какво става. За нея ние бяхме друг, нов враг — по-голям и явно по-опасен. Може дори да бе благодарна, че я вземат със себе си.

— Ратчет, УБИЙ ГИ! — изревах аз, свалих с дръпване предпазния колан от себе си и се хвърлих към илюминатора. Измъкнах главата си навън и я извиках по име, отчаяно изкрещявайки над дърветата.

Това за момент я обърка, после тя ме видя. За миг само на лицето ѝ се изписа облекчение и контурите на тялото ѝ отново се изчистиха.