Майкъл Смит - За подмяна

— В смисъл… различен от теб? — поиска да уточни Ратчет и изведнъж осъзнах колко ми беше липсвал.

След това си спомних в каква ситуация се бях натресъл и за ролята ми в нея, и ме обхвана паника.

— Виж какво. — Погледнах към камерата. — Странно или не, но ние се нуждаем от помощта ти.

Трябваха ми само няколко минути, за да разкажа на Ратчет най-важното. През цялото това време чувах различни прещраквания и избръмчавания, докато компютърът извършваше проверките на реактивната система на кораба и детекторите на близост с околни предмети. Той дори се опита да приготви кафе в камбуза, но смляното кафе бе толкова мухлясало, че предпочетох да се задоволя с чаша топла вода. За нещастие липсваха продукти, за да направи един-два сандвича.

— Просто няма как да намеря тези хора — каза накрая Ратчет. — От думите ти излиза, че биха могли да бъдат където и да е, а ти даже не знаеш как сте се пренесли тук.

— Дявол да го вземе! — извиках аз. — Не можем ли… и аз не знам… да обикаляме, докато се натъкнем на тях?

— Междината е безкрайна, Джек, защото междините между хората са винаги толкова широки, че няма как да се прекосят. Претърсването на безкрайно пространство би отнело…

— Страшно много време. Добре, разбрах. Почакай малко… а можеш ли да локализираш сигнала на трейсър?

— Мога. Не от спътник, защото тук такива няма, но мога да засека импулсите на преносимо устройство. Защо?

— Може би онзи, който монтирахме на Жуаджи, е все още на него — обясних аз. — Хайде да тръгваме.

Пристегнах се на пилотската седалка. Двигателите мощно се включиха за живот, аз се замислих дали не е дошъл моментът да взема рапт, после, сякаш отдавайки дължимото на куража, който се бях опитал да проявя пак тук, само че преди години, реших да остана чист.

Ревът на двигателите постепенно се засили, после отново отслабна, сякаш системата налучкваше необходимия режим. Корабът плавно се изправи и се откъсна от земята.

Признавам, изкрещях от възторг. Не можах да се сдържа. Какво удоволствие!

Загледах се през прозореца, докато корабът не изравни на десетина стъпки над земята — това бе стандартната за тези условия височина на полета. Един от контролните монитори присветна и след малко на него се показа синя точка в центъра на стилизирана карта с дървета, показани в напречно сечение.

— Намерих го — съобщи почти веднага Ратчет. — На около четири мили.

— Пълен напред — разпоредих аз, наслаждавайки се на момента. — И не пести амуниции, когато стигнем там.

Корабът се наклони, после отново се изправи. След малко излезе над поляна, завъртя се около вертикалната си ос и се насочи обратно в посоката, от която бяхме дошли.

— Окей — обади се Ратчет. — Ще трябва да се концентрирам за известно време. Ще ти се обадя по-късно.

Потеглихме отново, отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато дърветата не започнаха да прелитат под нас като кафяви призраци, носещи се в обратна посока. Не се чуваше почти нищо друго, освен свистенето на въздушната струя, така че в кабината цареше неестествена тишина. Държах се здраво за дръжките на седалката и се стараех да не се клатя, когато корабът завиваше, спускаше се и отново се издигаше. Веднъж бях видял край нас да прелита боен кораб и никога няма да забравя удивлението си от способността на компютрите да го водят между дърветата като огромна риба, сновяща сред извиващи се морски водорасли.

А понеже бях станал свидетел и на една катастрофа, реших, че е най-благоразумно да затворя очи, когато набрахме максимална скорост.

Да не гледам се оказа още по-мъчително, така че в крайна сметка отворих очи и проследих как приближаваме мястото, маркирано от мигащата светлинна на екрана. В един момент пресякохме неколкостотин метра Страх, но се озовахме от другата страна, преди да успея да напипам спринцовката.

След няколко мили светлината навън се промени. Ясносиньото потъмня в кален оттенък и аз започнах да се безпокоя. Подозренията ми намериха потвърждение, когато остра болка ме преряза в дъното на очите, сякаш някой бе вмъкнал под клепачите ми скалпел.

— Ох, мамка му… — простенах аз. — Ратчет, колко остава?

— Около половин миля — с напрегнат глас отговори компютърът. — Защо? Да не ти се ходи в тоалетната?

— Виналди вече не е Светлоок. — През прозореца от моята страна виждах светли пипалца, преплетени в пространството между дърветата. Навремето бяха предположили, че това са тънки клончета или някакви филизи, но тази заблуда бе продължила само до момента, когато пипалцата атакували войниците и те отстъпили залитайки, с тънки вейки светлина, стърчащи от изгарящите им очи. Ако Виналди не беше дълбоко навътре в тази зона, той се намираше в огромна опасност — както впрочем Ниърли, Суедж и останалите резервни — разбира се, при положение, че изобщо бяха тук. — Трябва да побързаме .