Майкъл Смит - За подмяна

— Джек — тихо се обади Ратчет. — Би ли погледнал през прозореца?

Нещо в тона му ме накара да се изправя. Светлината навън отново бе синя, но сега бяхме заобиколени не само от смълчани дървета.

Децата се бяха върнали.

Бяха се върнали, но този път в присъствието им нямаше нищо успокоително. Очите им излъчваха студ и гняв… макар че не чувствах тази емоция да е насочена срещу мен. Бяха заобиколили кораба в концентрични кръгове, губещи се в далечината. Не можех да разпозная момчето, което бях видял първо, но то сигурно бе някъде из тълпата. Децата стояха около нас, сиволики, вдигнали погледи към мен, а устите им бяха отворени, сякаш викаха нещо или по-скоро крещяха.

— Това ли са Децата на Междината? — попита още по-тихо Ратчет. Не съм сигурен дали компютрите могат да се плашат, но той ми звучеше точно по този начин.

— Не знам — признах аз. — Има нещо странно в тях. Те ме доведоха при този кораб. После ме оставиха и изчезнаха.

— Какво правят сега?

Най-отдалечените деца в посоката, в която гледах, се размърдаха и се заобръщаха с гръб към кораба. Устите им се затвориха едновременно и те започнаха да се отдалечават. На мястото на изтеглилите се идваха други. Отново бяха образували редици от по петима, в колони, които маршируваха между дърветата и се губеха в полумрака.

— Последвай ги — казах аз.

Ратчет направи маневра и се вдигна на десетина стъпки във въздуха. Децата не изглеждаха ни най-малко обезпокоени от това, че ги следваме. Някои от тях се затичаха, първо бавно, после все по-бързо. Не бягаха от нас. Водеха ни някъде.

— Окей — въздъхнах аз. — Да наберем скорост.

Ратчет бавно ускори, а децата се впуснаха напред като глутница вълци. Ратчет „настъпи педала“ и не след дълго се носехме с близо четиридесет мили в час.

Следвахме дългата детска колона, спринтираща сред дърветата, а Ратчет правеше чудеса на маневрирането, за да не изостава. В един момент прелетяхме над нещо, което изглеждаше като сянка на камион, и аз се запитах дали това не е призракът на камиона, с който аз и Виналди бяхме дошли в Междината. Това впечатление постепенно се засилваше, докато летяхме над гората, защото с някакво тънко сетивно чувство, което не знаех, че притежавам, забелязвах познати дребни ориентири.

Когато прелетяхме над селото, разбрах със сигурност, че се движим накъдето трябва. Сивите сенки без забавяне минаха като поток през колибите и се събраха от другата страна на селото. Понякога ми се струваше, че образуват едно цяло, друг път ми изглеждаха като неизброимо множество, но те се носеха напред, увличайки ни в могъщия си ход.

— Започвам да получавам сигнали в инфрачервената област — съобщи Ратчет и аз се успокоих, че накрая ще ги намерим.

— Окей — казах аз. — Приготви се.

— Какво оръжие имаш предвид?

— Всичко, с което разполагаме.

Тук разстоянията между дърветата бяха значително по-големи, на някои места по цели пет крачки. Това даде възможност на Ратчет да увеличи скоростта и не след дълго престанах да различавам подробностите в стрелкащата се под нас картина. Въпреки това не успяхме да изпреварим децата. Колкото и бързо да летяхме, те си оставаха отпред… до един момент, когато просто изчезнаха и гората опустя.

Извиках на Ратчет да намали и той веднага се подчини. Скоростта падна толкова рязко, че едва не се размазах върху предното стъкло.

— Къде са? Виждаш ли ги някъде?

— Не. Но пред нас има малък хълм. Може да са зад него.

— Заобиколи максимално тихо — заповядах аз. Знаех, че сигурно има и по-технически термини да изразя желанието си, но като пехотинец нямах представа какви биха могли да бъдат. Думите „стреляй“ и „бягай“ изчерпваха цялото богатство на тактическите ми умения.

Корабът буквално запълзя напред, което ми даде възможност да забележа, че няма и следа от опасната светлина. Надявах се, че са били тук през цялото време. Ратчет приближи кораба до дърветата. Корпусът вибрираше от напрежение, а аз се чувствах като в мозъка на дебнеща котка.

Но след това се сетих: намирах се в машина и нещо не правехме както трябва. Това не беше някакъв филм, в който хората, кой знае защо, не забелязват преследвачите си, докато те не увиснат над главите им.

— Разбира се, че ще ни чуят — извиках аз повече на себе си, отколкото на Ратчет. — Давай, просто влез!

Ратчет като че ли бе очаквал командата ми, защото корабът се хвърли напред, преди да бях довършил фразата си. Ускорихме толкова рязко, че поднесохме на завоя. Коланите ми попречиха да се свлека на пода, така че останах да гледам, приковал поглед през илюминатора.