Майкъл Смит - За подмяна

— Наближаваме източника на сигнала — съобщи Ратчет и аз буквално почувствах корабът около мен да настръхва от напрежение. — Стегни се.

И без това бях стегнат до максимум, така че само продължих да гледам през прозореца в търсене на някаква следа, издаваща присъствието на Жуаджи или някой друг долу. Корабът рязко намали скорост и започна да се стрелка между дърветата с грациозността на риба. Очевидно се насочвахме към точното място, откъдето идваше сигналът. Извадих пистолета и проверих пълнителя. Имаше граници на това, което можех да направя с него, защото ако Ихандим или Жуаджи — както впрочем и всеки друг в тяхната компания — се бяха адаптирали към Междината, това на практика би означавало, че са станали като селяните, следователно щеше да е необходимо нещо много повече от обикновен куршум, за да се справя с тях. Трябваше ми импулсна пушка, от онези, които обикновено се монтират от двете страни в средата на корабите. Не бях успял да схвана принципа, на който действаха, и единственото, което помнех, бе, че използват същата енергия като тази, генерирана от ракетния двигател. Това, разбира се, нямаше никакво значение — важното бе, че вършеха работа. Пистолетът в ръката ми беше ей така, колкото да ми вдъхне малко кураж. Не че бе съвсем безполезен — но ползата от него бе минимална. Бутилка „Джек Даниелс“ сигурно би свършила същата работа.

Паяжината от кафява енергия отвън подсказваше, че образът във видимия спектър на светлината може да е ненадежден, затова съсредоточих вниманието си върху монитора със сигнала на трейсъра. Картината показваше, че сме близо, много близо. Ратчет намали скоростта до около пет мили в час и за миг видях как кръстчето на локализатора премина през мигащата светлинка.

— Току-що го подминахме — съобщи Ратчет.

— Не може да бъде!

— Погледни на екрана.

Беше прав, разбира се. Сега се намирахме от другата страна на светлинката.

— Как е възможно да съм го пропуснал? — недоумявах аз. — Върни обратно, искам да се убедя.

Ратчет описа плавна дъга и отново минахме над фиксираната върху екрана светла точка. Гледах съсредоточено, търсейки следи от… от всичко, каквото и да е то. Кафявата светлина се бе разпръснала достатъчно, за да различавам дънерите на дърветата, но все не можех да видя Жуаджи. Корабът намали скоростта си още — вече едва пълзяхме — и след малко увисна неподвижно.

— Сега сме точно над него — каза Ратчет.

Не виждах нищо, но бях хитър и не беше толкова лесно да бъда излъган.

— Дай картина нагоре — наредих аз. — Може би се е покатерил на дървото.

— Вече проверих — отговори Ратчет и послушно превключи един от мониторите на кадър, показващ върха на дървото. — Няма никой тук, дори в инфрачервения спектър.

— Спусни надолу.

Корабът се снижи така, че леко опря в земята.

— Чакай! — извиках аз, зървайки с крайчеца на окото си нещо. — Какво беше това?

Онова, което ми се бе сторило, че съм видял, се фокусира, понеже слой от кафявата светлина се сгъна в себе си и изчезна.

Беше якето на Жуаджи, метнато върху един храст.

Изругах дълго и цветисто. Или Ихандим се бе досетил, че двамата с Виналди сме белязали по някакъв начин Жуаджи, или дрехата бе останала тук по някаква необяснима случайност. Замислих се, но не можех да си спомня дали Жуаджи бе облечен с това яке, когато ме бяха подгонили с Ихандим в селото.

Нямаше никакво значение. Това беше краят, освен ако Ратчет не измислеше нещо. Попитах го, без да се надявам ма конструктивен отговор. Въпреки това се разочаровах, когато не получих такъв.

— Положението остава същото — каза той извинително. — С разликата, че може би сме изминали четири мили в погрешна посока. Съжалявам.

Ритнах безсилно седалката до моята. Нямаше да ги намеря и те щяха да загинат. Ниърли… с нея може би щяха да си поиграят малко… но и тя щеше да умре, ако това вече не се бе случило. Резервните, включително Суедж, щяха да бъдат отведени там, където трябва. Дори Виналди — едва сега осъзнах колко тежко би било за него да загуби от стар познат — щеше да бъде убит. Самият аз се намирах в центъра на гора, простираща се може би неограничено във всички посоки, потънала на едно място в полумрак, на друго в тъмнина, но навсякъде еднакво непознаваема и опасна, без никакъв шанс някак да се измъкна от нея. Наведох се напред, подпрях брадичка на ръцете си и вперих поглед в индикаторите, без да ги виждам.

„Може би — мина ми през главата, — сега е времето за малко рапт. Или по-разумно е да го запазя, за да отпразнувам един ден стогодишнината си от идването ми тук.“