Майкъл Смит - За подмяна

Кафе. Дайте ми чаша кафе! Буквално го подушвах и имах чувството, че усещам приятната му горчивина върху небцето си.

„Кафе — мислех си аз. — Кафе…“ И изведнъж…

Ратчет.

В джоба на сакото ми имаше предмет, който бях мъкнал със себе си през последните два дни, без да си спомня за него — предмет, който имаше нещо общо с компютрите, но не беше RAM. Извадих го.

Прекарах пръсти по него и осъзнах, че чипът, който Ратчет ми бе пъхнал незабелязано в чантата по време на последните ми минути във Фермата, беше с подходящ размер, за да влезе в отвора IQ . Може би числото „128“ върху него бе кодов идентификатор, а защо не и сериен номер на устройства, пуснати в малка партида, вместо някаква мерна единица. И може би това IQ 11 11 Intelligence Quotient (англ.) — Коефициент на интелигентност: количествена мярка за човешкия интелект, изчислявана чрез различни тестове. — Б.пр. се отнасяше до интелект… като този на процесор.

Сложих чипа пред мен и намръщено го изгледах. След това бавно го наместих върху насочващите лайстни с номера нагоре. Бутнах го навътре и усетих как контактните му площадки проникват между пластинките. Влезе идеално.

Нищо не се случи. Изчаках минутка — допушвах цигарата си и се чувствах пълен глупак. Разбира се, че чипът нямаше нищо общо с един боен кораб. Как бе възможно? За нещастие това ме оставяше все така седнал в тази археологическа находка, без никаква идея какво да правя и без повече време за размишления. Смачках фаса на пода, реших, че трябва да стана, да изляза и като пиле без глава да се втурна из гората.

— Първоначална проверка след включване на захранването приключена — чу се глас и аз едва не подскочих от страх. Диво се огледах, за да видя кой е проговорил. В кабината нямаше никого, но малката камера в единия от ъглите на тавана неочаквано се завъртя и насочи мънистото на обектива си към мен. В следващия миг индикаторите по цялата широчина на контролния панел едновременно светнаха.

И гласът изрече втората си фраза:

— Здравей, Джек.

Мозъкът ми направи позорен опит да изпълзи навън през ушите.

— Ах, да те…! — изпъшках в мига, в който възстанових дишането си. — Откъде знаеш как се казвам?

— Аз съм Ратчет, Джек — спокойно ме уведоми гласът.

— Ратчет!? — И мозъкът ми отново поиска да се евакуира, вероятно разчитайки да намери друго място, където животът би изглеждал по-приемливо обясним. Обмислих идеята да запуша ушите си и да му отнема пътищата за отстъпление, после се досетих, че по този начин не бих могъл да чувам нищо.

— Да. Радвам се да те видя отново. Досещам се, че сме в Междината. — Камерата леко избръмча, но понеже не се отмести, се досетих, че фокусира едър план върху лицето ми. — Зениците ти са се свили. Пак ли започна да вземаш рапт?

— Я заеби това! — изръмжах аз. — Няма значение какво съм или не съм започнал пак. Ти какво правиш тук?

— Не знам — каза Ратчет. — Мога само да предположа, че ти си ме донесъл.

— Да — съгласих се аз. — Явно точно това съм направил. Но как се озова в чантата ми? Нали беше във Фермата, когато я напуснахме.

— Тогава се бях инсталирал на резервния процесор. След като се разбра, че събитията във Фермата едва ли ще доведат до позитивен завършек, реших да прибера основния си процесор на безопасно място, така че да има вероятност да ме вземеш.

— Защо?

— Не исках да умирам — каза той просто. — Освен това се надявах един ден отново да бъда полезен. Защо си в Междината?

— О, боже! — въздъхнах аз. — Това е дълга история. Но как така изведнъж се оказа, че ти си в състояние да управляваш този кораб?

— Това е основното ми предназначение, Джек. Не точно този кораб, но друг като него. В края на войната всички процесори бяха демонтирани. Арлонд Максен ги изкупи за свои цели и така се озовах във Фермата.

— Ти си бил боен дроид!?

— Да, точно това бях.

Забих поглед в камерата. В главата ми се носеше вихрушка от мисли, стрелкаха се образи на обсипани с белези компютри, захванали се с управление на движението и прецизно определяне моментната мощност на електронни тестери из цялата страна. Да, това би могло да обясни доста неща.

— Защо не ми каза? Знаеше, че съм Светлоок. Защо не ми каза, че и ти си бил тук?

— Не си ме питал… не че бих ти признал, ако го бе направил. Мисля, че когато бяхме заедно, последното нещо, от което би имал нужда, бяха спомени за войната. А и не се налагаше.

— Боже Господи — бавно изрекох аз. — Значи затова беше толкова безсмислено мощен. И толкова странен .