Майкъл Смит - За подмяна

Сега вече — поне доколкото можех да видя — бях заобиколен отвсякъде от смълчани деца.

Нямах спомен да съм виждал в Междината повече от три деца накуп — те идваха и си отиваха на съвсем малки групички. По време на войната така и не успяхме да решим дали представляват селяните на младини. Сред нас имаше такива, които бяха убедени, че става дума за напълно различни същества. Аз самият често се питах дали селяните изобщо са хора, или са полувеществена форма на нашия начин да интерпретираме друго явление, символи на мислите в мозъка на Междината. По тази логика децата трябваше да бъдат различни, „по-млади“ мисли. Ясно бе, че представляват някаква младост, а това правеше войната още по-неприемлива. Така мислех още тогава — мисли на един млад наркоман. А след раждането на Анжела започнах още по-силно да вярвам, че съм бил прав.

По цялата група премина раздвижване. Най-близките от първите редици направиха на бегом няколко крачки към мен и спряха до самите ми крака. Другите зад тях се притиснаха по-наблизо и миг преди да изкрещя ужасено, разбрах какво става. Децата ме поздравяваха… и то като свой приятел.

На сивите им личица избиха мълчаливи усмивки — всички до една насочени към мен, — а малките им ръчички се протегнаха да докоснат палтото или ръцете ми. Всичко ставаше в пълна тишина — от тях не долиташе нито звук, макар устите им да се отваряха и затваряха, като че ли те говореха. Чувствах се като заобиколен от облак ефирна влага, която се материализира и дематериализира в ръце, крака, лица. Имаше както момчета, така и момичета — някои малко над десетте, други едва ли не бебета. Тази проява на обич, идваща така скоро след мислите ми, докато ме бе „нямало“, бе колкото неочаквана, толкова и труднопоносима. Сякаш се бях върнал от небитието, само и само за да ми бъде показано какво ми е липсвало.

А може би за да почувствам, че отново мога да го имам.

След малко необикновеният контакт се прекъсна и групата пред мен се разтвори, образувайки пътека. Момчето, което ме бе посрещнало, отново ме поведе напред. Останалите деца се обърнаха в същата посока: явно щяха да ни последват.

Позволих си да погаля неосезаемата сива коса на най-близкото момиченце, стиснах зъби и реших да отида с тях, където пожелаят.

В началото бях помислил, че децата са най-голямата изненада, която Междината ми е приготвила. Само половин час по-късно ми бе доказано, че греша.

Вървяхме през гората, без да говорим — момчето ме водеше, останалите ни следваха. На няколко пъти се извръщах да се убедя, че те още са с нас, и всеки път виждах чезнещата в мрака колона. Теренът оставаше все така каменист и неравен и макар че бе трудно да съм сигурен, струваше ми се, че се изкачваме по лек наклон. Между дърветата бе започнала да се събира гъста мъгла — бяла, мека и определено осветена по необясним начин отвътре.

След малко започнах да различавам различни предмети по земята — оръжие и празни сандъци от амуниции. Предположих, че са разхвърляни останки от войната, но постепенно започнах да се убеждавам, че не е съвсем така. Повечето от въоръжението носеше надписи, идентифициращи го като собственост на американската армия, но имаше отделни единици, които ми изглеждаха съвсем непознати и които несъмнено са били използвани от бойците на Междината. Някои бяха разхвърляни безпорядъчно, но повечето бяха подредени в пирамиди около стволовете на дърветата.

Започнаха да се срещат и по-големи елементи на екипировката: изкаляни раници, изпочупени радиостанции, парчета от едрокалибрено оръжие, набучени под ъгъл в земята като килнати надгробни плочи в изоставено гробище. Децата не им обръщаха никакво внимание. Пред нас в мъглата се появиха още по-мащабни силуети и когато се приближихме достатъчно, за да разбера какво представляват, бях принуден рязко да спра. Децата явно нямаха нищо против и безмълвно проследиха как зяпнал от недоумение отивам до най-близкия предмет.

Беше джип, лек вариант, използван крайно рядко от американската армия по време на военната ѝ кампания тук. По-голямата част от времето се налагаше да ходим пеша, първо, защото в по-голямата си част гората бе доста гъста, и второ, защото дърветата сменяха местоположението си през минута-две. Все пак тук действително бе имало няколко джипа от точно този модел. Повечето бяха запазени за офицерите и ние се шегувахме, че можели да пътуват само на задна скорост. Прекарах ръка по студения метал на капака, избърсвайки влагата по него. Беше огънат около голяма дупка. Формата на поражението и степента на овъгляване по ръба позволяваха да се допусне, че става дума за директно попадение на ракета.