Майкъл Смит - За подмяна

— Запомни, Джек. Мастурбацията не е заместител на другите жени по света.

Макар да обичах майка си и конкретно в онзи момент да намразих баща си по-силно от всеки друг път — преди или след случая, — опасявам се, че в крайна сметка възприех това му „кредо“. Какво да се прави: не е задължително най-добрите и най-правилни неща да оказват решаващо въздействие върху подрастващия мозък. Всяка дреболия, включително собствената ни слабост, допринася с няколко реда към кода на нашата програма. Дори лошите неща могат да бъдат истина, а не е изключено някой път да настръхнеш срещу добър съвет.

Вече не ям сладолед толкова често, колкото преди, но винаги съм се опитвал да се придържам към думите на онзи възрастен човек. Опитах се да моделирам сам своя свят и винаги се борех да не се примирявам с по-малко от онова, което смятам, че искам. Старал съм се сам да пиша моите редове при всяка възможност. Старецът ми бе дал съвета си с най-добри намерения, но бе пропуснал да ми спомене, че понякога най-добрите чувства и най-щедрите действия не са достатъчни. Той така и не ми каза, че светът просто е по-силен и е по-вероятно той да те пречупи, отколкото ти него, както и че през по-голямата част от времето ти сам ще му помагаш да го стори.

И още нещо не спомена той: че ще има неизбежни моменти на объркване и загуба на правилната посока, както и че очакваната помощ може така и да не дойде.

Бях направил живота си ужасен. Сам си го бях направил. Но докато „ме нямаше“, мисля, започнах да осъзнавам, че може би все пак има нещо, което бих могъл да сторя, за да го спася.

Този път ме „нямаше“ дълго — поне няколко часа. Толкова дълго не ми се бе случвало досега, така че като се върнах бях изтощен, изплашен и самотен. Завръщането ми бе като събуждане след седемдесет и петия пореден махмурлук, колкото да установиш, че кафето се е свършило и че „Американ Експрес“ са обявили награда за главата ти. Материализирах се обратно в живота като избледняваща картина на екран, със смътното чувство, че съм бил призован. Установих, че стоя прав в гъст район от гората, без никакво съмнение много далеч от селото, от което бях избягал.

Чувствах се виновен, че съм изоставил Виналди, но в интерес на истината не бих могъл да направя нищо за него, ако ме бяха заловили. Това, че се бяхме разделили, бе единственото правилно нещо, което бяхме направили. Във филмите на ужасите хората го правят не само за да удължат действието — правят го, защото това е начинът да не ги избият до крак едновременно. Бягството ми също бе най-доброто възможно — колкото и да ме мъчеха угризенията на съвестта в момента. Виналди бе пленен, а аз не — практически и чисто технически погледнато, това следваше да означава, че съм в положение да направя нещо.

Когато позабравих за вината, се огледах в опит да установя къде се намирам. Във всички посоки се виждаха само дървета, но теренът бе по-неравен от онзи, който свързвах в спомените си с Междината. През листата стърчаха камъни, а тук-там се виждаха оврази, полегати хълмчета и могилки. Светлината бе в убит синьо-синкав нюанс — такава, каквато я филтрираха дърветата. Това създаваше впечатлението, че гората се намира под вода.

Нямах ни най-малка представа къде съм, да не говорим как бих могъл да се върна в селото. Огледът не ми помогна да открия някаква посока, в която плътността на листата да се различава съществено — изглеждаше, като че ли вятърът ме бе довял тук отникъде.

Първото решение, което ми предстоеше, бе дали да взема още рапт. Или по-точно — понеже рано или късно щеше да настъпи момент, когато така или иначе щях да си инжектирам следващата доза — дали да го взема тук и веднага. Чувах остатъчно бучене в тила си, знаех от опит, че това състояние ще се задържи на същото ниво поне няколко часа, но от друга страна, нямаше никакъв начин да предвидя кога точно щях да попадна в ситуация, в която оцеляването ми щеше да зависи от това дали съм достатъчно не на себе си. Решения, решения…

— Войнико…

Когато чух гласа, помислих, че в следващия миг ще умра. Всичките ми вътрешни органи конвулсивно трепнаха, като че ли в опит да излетят панически от тялото ми, явно преценили, че то няма изгледи да се задържи дълго в този свят. Сниших се, огледах се във всички посоки и то така, че по възможност очите ми да не изхвръкнат.

— Войнико…

Без малко да не го чуя втория път, може би защото сърцето ми биеше оглушително. Но думата определено бе повторена. Идваше зад мен. Естествено…