Майкъл Смит - За подмяна

В десет часа купихме две бутилки за навън, качихме се в колата ми и поехме напосоки из пустошта, за да се озовем незнайно как на брега на езерото Ратклиф. Паркирах до водата и двамата слязохме на разходка, без да спираме да говорим, докато не видяхме малко островче. Добрахме се до него през плитката ледена вода, изследвахме го, изкатерихме се на каменистия му бряг и започнахме да си показваме неща и да им се радваме, както бяхме правили преди много години.

Обиколихме брега, качихме се на по-високо, намерихме малка пещера, по-скоро вдлъбнатина в гръдта на островчето, заслонена от двете страни от каменни издатини. Седнахме там, запалихме по цигара и всеки отпи от своята бутилка вино. Продължихме да говорим за общите ни познати, за събитията от онова време, за прекрасния начин, по който луната обстрелва с лъчите си малките вълнички.

Лежахме и говорехме — тя бе сложила глава на гърдите ми, а аз я бях прегърнал през раменете. Неизбежното се случи бавно и неочаквано и ние го проследихме да приближава, докато накрая устните ни се докоснаха предпазливо, ръцете ни вече не така случайно се срещнаха пак, после лицата и накрая телата ни. Малко озадачени — все пак бяхме стари приятели — ние се любихме без задръжки, след това се отпуснахме един до друг голи и топли — пак приятели. След малко, с нов ентусиазъм, повторихме всичко, смеейки се и бъбрейки, както го бяхме правили винаги, и после заспахме изнемощели под скалния навес.

Събудихме се час по-късно от първите капки дъжд. Дъждът се засили, но ние останахме под него прегърнати, смеейки си и шепнейки вече не помня какво.

На сутринта преджапахме водата обратно ръка за ръка и това беше всичко. Видях Фий няколко пъти след това все в Ню Ричмънд, но вече бяхме само приятели и никога не говорихме за онази нощ. Е, понякога замълчавахме и съм сигурен, че мислехме за едно и също, но взаимната ни лоялност беше над всичко. Нещата си останаха такива, за да се стигне до розата, която сложих върху капака на ковчега ѝ, запечатан, защото прекрасната ѝ глава беше пръсната на парчета от мина, изстреляна по ресторанта, в който се бе хранила, при атака срещу главатар на местна банда, за чието съществуване тя така и не бе подозирала.

Краят на историята за мен дойде, когато се качих в един публичен дом на 67-и, за да забия три куршума в главата на мъжа, платил атаката. Макар че сигурно бъркам, историята не отшумя толкова бързо — ехото от нея се долавяше във всичките неща, които така и не казах на Хена, в събужданията ми по места, в които нямах спомен как съм попаднал, и във факта, че в крайна сметка дори Анжела се оказа безсилна да съхрани брака ми или да върне смисъла в живота ми.

Втората интервенция беше случаят Виналди, отнел по-голямата част от последната ми година като полицай. Тогава вече бях лейтенант и не мога да кажа, че се занимавах с неща, които ми бяха работа. Това ми е, така да се каже, стар навик. Мисля, че се захванах с Виналди, защото изпитвах нужда да бъда прав в нещо, да върша дело, благословено с моралност и добропорядъчност — понятия, нямащи нищо общо с целия ми останал живот.

В онези дни Виналди беше от надигащите глава бандити и още бе много далеч от това да бъде обявен за кръстник, както се бе случило, докато бях във Фермата. Издигането му обаче бе необяснимо метеоритно поне за мен и можеше да бъде възможно само ако голяма част от полицията директно го подкрепяше. Реших, че ще разкрия пред всички, пред целия град, какво точно се върши в Ню Ричмънд. Тогава, мисля, бях стигнал до фазата, когато не вярвах на града, точно така, както не вярвах и на сърцето си. Фий бе мъртва от три години, а бракът ми с Хена се бе вкаменил в смес от вежливост и топлина. С други думи, не беше чак толкова зле, но не и достатъчно добре за мен. Вече не помнех мечтите си и със сигурност не знаех защо съм нещастен с онова, което имах. Според мен най-сетне бях осъзнал, че съм женен.

Кампанията срещу Виналди бе като заместител на истинския живот — нищо повече — и аз се захванах за нея с фанатизма на прокълнат.

По-точно казано, опитах се да създам втора полиция в полицията, действаща под прикритието на официалната. Вербувах за идеята малкото колеги, на които знаех, че мога да се доверя без уговорки. Името на Мал бе сред първите в списъка. Той беше сержант с тясна специалност убийствата на проститутки с обезобразявания на тялото. Беше се преситил от гадостите в Междината, така че без проблем ги понасяше в реалния свят, и бе безкомпромисен, когато опреше до преследване на виновник. А след като стана един от „посветените“, оказа се, че има невероятната дарба да открива кой в полицията помага на Джони Виналди да извърши по-бързо прехода от дребен уличен гамен до криминален барон. Другите докладваха на него, а той докладваше на мен. Аз не докладвах никому — нито в участъка, нито никъде. Поддържах високо ниво на разкриваемост на убийствата, така че никой не си пъхаше носа, за да се осведоми с какво се занимавам в свободното си време, още повече че вече бях станал поклонник на рапта, поради което началниците ме смятаха за напълно безобиден.