Майкъл Смит - За подмяна

След излизането от Междината бях вземал рапт много нерегулярно, но през последните години нещата бяха позагрубели и аз отчаяно търсех нещо, което да ми изчисти главата — достатъчно силно, за да ми помогне да спра навреме. Специално аз бях пристрастен към рапта, заради чувството на страх, което той вселяваше в мен, но малко по малко, съвсем незабелязано, се оказа, че се нуждая от все повече и повече. Живот без страх не е живот, а в сърцето на моя живот — там, където стоеше Хена, — нямаше нищо, от което да се страхувам.

За сметка на това разследването, поне докато вървеше, ми даде предостатъчно поводи да се страхувам. Постепенно осъзнах, че става нещо крайно необикновено. Оказа се, че някои полицаи наистина са на заплата при Виналди, но броят на тези хора бе недостатъчен, за да обясни страхотния му възход. Събирайки информацията късче по късче, разбрах, че образно казано, „клубът на неговите почитатели“ започва от върха на полицейската пирамида, а това вече не можех да си обясня. В добрия стар Ню Ричмънд нещата се бяха закротили в едно русло вече маса години и аз просто не можех да разбера по каква причина полицейските началници ще заложат съдбите си с тази на един конкретен бандит.

Мал и аз продължихме да ровим и според мен малко по малко приближавахме към истината, до онази последна седмица преди пет години. Краят дойде в момент, когато интуицията ми казваше, че случаят Виналди е пред разрешаване. При нормални обстоятелства моите интуитивни прозрения не си заслужават хартията, на които са написани, но тогава знаех, че е по-различно. Усещах приближаването на кулминацията като засилваща се вибрация под пръстите и прекарах практически цялата седмица или в офиса, или на улицата, почти забравил за Хена и Анжела.

Последния ден излязох от нас много рано, и все пак недостатъчно рано за Анжела, която изхвръкна от спалнята си и ме прехвана на път към вратата. Хвърли се, както обичаше, срещу мен, успях да я хвана в последния момент, малко непохватно, и едва тогава осъзнах колко отдавна не го бяхме правили. Причината отчасти бе в малкото време, което прекарвах у дома, но също и в това, че тя бе порасла и бе позабравила стария си навик. Изплаших се, наистина се изплаших. Изправен бях пред реалната опасност да изпусна последния период на нейното детство и какво щеше да ми остане тогава?

Пуснах я на пода с целувка по челото, извиках довиждане на Хена през вратата на спалнята и заминах. Не знам, може би и тя беше излязла секунди по-късно в дневната, за да ме целуне и да ми пожелае успешен ден. Никога няма да разбера дали се бе опитала да го направи, защото повече не я видях жива.

Едно е ясно — някой бе разкрил с какво се занимавах и сигурно бе разбрал колко близко съм до истината. Издали бяха присъда и същия ден бяха изпратили някой в апартамента ми, за да разчлени жените, които обичах. Който и да бе той, беше го направил по начин да ми подскажат, че знаят всичко за мен, като се започне от нещата, които бях виждал в Междината, и се свърши със страховете, които живееха в сърцето ми. Последните пет години бях убеден, че е човек, нает от Виналди, а сега вярвах, че не е.

И все пак някой го бе извършил. Бяха ме унищожили, но най-ужасният щрих върху картината бях сложил аз самият.

По времето, когато бяха убивали Хена и Анжела, аз не бях на работа. Не бях и по работа. Можех спокойно да съм си и у дома, но всъщност бях с друга жена и я чуках. Казваше се Файета — същата, която по-късно ме бе открила в склада, където трябва да съм избягал след като намерих труповете на моите най-близки. В момента, в който Хена е била убивана, аз бях целувал гърдите на Файета, а когато са довършвали Анжела, сигурно съм стигнал до пъпа ѝ. Не съм напълно сигурен за времето, но е много вероятно да е било точно така. Е, може би наистина няма значение.

Колко дълго следва да чакаш нещо, което може и да не се случи? Цял живот ли трябва да търсиш Оз? Съществува ли наистина, или е само дело на майсторите в „МаксУърк“ и следователно не е нищо повече от начин за приятно прекарване на времето?

Петте години във Фермата не ми бяха помогнали да разбера нещата по-добре. Не знам, може би не съм замесен от тестото на онези, които са способни да дават отговори, и най-вероятно съм продукт на неудачен житейски опит и лоши съвети. Спомням си един момент от детството ми. Бях на четиринайсет и баща ми беше в крайно необичайното за него благодушно настроение. Седеше в кухнята и гълташе яденето, което майка бе приготвила. Тя пък миеше чиниите в умивалника. Забравил съм в чия къща бяхме — те се сливат в съзнанието ми като една, — но за сметка на това съвсем ясно си спомням как баща ми остана загледан в изморения гръб на шетащата ми майка и отпуснатите ѝ рамене. Накрая се обърна и ми каза следното: