Майкъл Смит - За подмяна

Вгледах се в мъглата и разбрах, че и останалите по-едри силуети сред дърветата също са на някакви превозни средства. Имаше една-две линейки, няколко бронирани мотоциклета, които селяните с лекота се бяха научили да повреждат, и може би още три джипа, повредени в различна степен. Дръпнах задните врати на едната линейка и те се разтвориха с противното изскърцване на ръждясал метал, което прозвуча гротескно силно в тишината. Вътре се виждаше прогнила медицинска екипировка. По време на войната в Междината се бе оказало невъзможно да бъдат използвани удобните предимства на телехирургията, главно защото никакви сигнали не можеха да преминат през границата, така че кабинките за дистанционна хирургия, така популярни в обикновените войни, тук се бяха оказали съвсем безполезни. Наложило се бе да се задоволяваме с тези линейки, но не това бе най-страшното. Страшното бяха обслужващите ги ужасени медици, които по правило бяха надрусани с рапт поне колкото останалите и които тичаха да повръщат в мига, в който помиришеха кръв. Още чувах писъците на хората, проснати в линейките, треперещи и плачещи като онези, надвесени над тях с тресящи се ръце.

Нито едно от превозните средства не изглеждаше използваемо, но не това беше важното. Изненадата бе, че някой бе пътувал из Междината, за да събере и донесе тук цялата тази военна екипировка.

Беше като мемориал, мълчалив паметник, издигнат да напомня за една война, която просто не бе трябвало да се случва.

Момчето се доближи и застана до мен, следвано от другите деца. От начина, по който стояха, почувствах, че още не сме намерили онова, което ме бяха довели да видя.

Двеста крачки по-нататък момчето пак спря и вдигна очаквателен поглед към мен. Не можех да разбера какво трябва да видя. Едно от най-малките момиченца се отдели от групата, отиде напред и застана на около десетина крачки пред нас. Посочи нещо нататък и се върна.

Нито едно от другите деца не можеше или не желаеше да уточнява повече от това. Сам се отправих напред и се взрях в указаната ми посока. Първо не можах да различа нищо повече от все същите дебели стволове, но в един момент дъхът ми секна и веднага разбрах какво ме бяха довели да видя.

Беше боен кораб, приземен на една страна между две от най-масивните дървета и изпъкващ в стелещата се мъгла, сякаш осветен отзад. Отправих се към него с отворена от изумление уста, недоумявайки как, по дяволите, бяха успели тези невръстни дечица да го донесат дотук. Не знаех защо, но бях сигурен, че точно те са го направили, както и че пак те бяха събрали всичките отломки от военно снаряжение.

Няколкото бойни кораба, използвани по време на войната в Междината, до един бяха с крайно необичайна конструкция. Поради вездесъщите дървета, те бяха построени като летящо крило, наклонено на едната си страна. Най-близкото сравнение, за което мога да се сетя, е гигантска риба манта: плосък триъгълник, изпъкнал в средата до около десет стъпки дебелина, но изтъняващ до двумерност по ръба и в носа. Илюминаторите от двете страни на кабината подсилваха това впечатление, създавайки илюзията за очи. Нямаше особена необходимост от тях, защото полетът в Междината бе по силите само на свръхмощни бойни дроиди, които естествено не се нуждаеха от илюминатори. Корабът бе дълъг десетина метра, боядисан в маслинено тъмнозелено, а от двете му страни имаше надписи в черно.

И изобщо не изглеждаше повреден.

Децата се подредиха зад мен. С нищо не показваха какво очакват да направя, така че направих каквото ми хрумна. Качих се по стълбичката, завинтена към долното крило на бойния кораб, и дръпнах ръчката на вратата. Тя безшумно се отвори.

Погледнах надолу, но децата бяха изчезнали.

Почувствах се съкрушен, изоставен от всички, но разбрах, че ме бяха довели тук именно заради това. Децата си бяха тръгнали, само защото бяха свършили работата си. Не знаех за бойните кораби практически нищо, всъщност кракът ми бе стъпвал на един от тях само веднъж, когато се бе наложило да се кача и да измъкна за яката някакъв натряскал се офицер, чийто така наречен „боен опит“ се бе оказал необходим. Той се опита да ме подкупи — можел да уреди да ме изтеглят от Междината. Историята приключи с това, че го изхвърлих навън.

Влязох вътре. От вратата започваше тесен коридор, пресичащ онази част от кабината, през която можеше да се ходи. Веднага отдясно имаше кръгла площадка почти осем стъпки в диаметър. Вътрешните стени бяха осеяни с безброй метални нитове.