Майкъл Смит - За подмяна

Видях рошавата ѝ руса коса, левашки подстригана от мен във Фермата при опит да я направя да прилича на някой, който тя беше видяла по телевизията, зърнах бледосините ѝ очи, широко разтворени от обзелия я страх, изкривените от страх и объркване черти на лицето ѝ, изкаляната ѝ лятна рокля, в която все още се долавяше нещо от атмосферата на онзи следобед, когато я бяхме купили.

И докато ме гледаше, тя се спъна, залитна и попадна в мястото, където изчезваше сянката на Ихандим.

Две оранжеви светкавици излетяха от кораба като ангели, понесли се у дома. Едната прониза пространството, където бе другият войник, и отсече китката на дясната ѝ ръка. Втората попадна в гърдите на Суедж.

— Не! — изкрещях аз. — Не! НЕ!

Ихандим дръпна падащата Суедж за здравата ръка и в същия момент изчезна окончателно леко усмихнат. Загубих Суедж от погледа си за миг, докато Ратчет се бореше да извърти кораба обратно. Извих от болка и стоварих юмрук в стената на кабината, забравил за другите войници, за дима и оглушителния шум около мен, забравил дори за света, способен единствено на този вик на отказ да приема случилото се.

Ратчет свали ниско кораба, аз скочих на крака и го изчаках да се приземи окончателно. Отворих вратата, сринах се по стълбата, без да знам и без да се интересувам дали останалите живи войници още се виждат и могат нещо да ми направят.

Изтърколих се на дъното на плиткия овраг и погледнах нагоре към хълма. Образът през очите ми се раздвояваше и не ми даваше възможност да разбера какво бяхме направили. Сълзите ми пречеха да бъда сигурен, че наистина виждам това.

Не знам дали можех да вярвам, защото ми се стори, че отново забелязвам децата, изправени над падналото тяло на Суедж. Момчето беше там, другите също — гледаха надолу, мисля, със състрадание. Стоях, неспособен да помръдна, стиснал юмруци, с буца в гърлото, а те се наведоха с протегнати ръце, сякаш за да ѝ помогнат да стане. После започнаха да изчезват — едно по едно, като изгасващи в нощта светлинни. След малко от тях нямаше и следа.

Изкатерих се почти тичайки, лазейки по острите камъни, препъвайки се в клони и коренаци, но когато стигнах горе, тялото на Суедж го нямаше.

Ниърли и Виналди все така висяха на дърветата — бяха сами и им нямаше нищо. Оказа се, че не са били заковани, а само завързани. Освободих ги, приех мълчаливата благодарност на Виналди, чиято първа работа бе да ми подаде ръка, но облекчението им ми донесе малко удоволствие.

Ниърли изглеждаше изплашена и вероятно очакваше прегръдка, но аз не бях в настроение да ѝ я предложа. Бях смазан. Дръпнах се настрани, седнах на един камък и запалих цигара. Ръцете ми трепереха неудържимо, а очите ми виждаха само лицето на Суедж, миг преди да я порази оранжевата светкавица.

Не чух стъпките зад себе си и долових приближаването на Ниърли, едва когато ме обхвана с ръце през кръста. Понечих да се дръпна, но тя бе по-настойчива, така че след кратка съпротива се предадох и се оставих да бъда прегърнат.

— Ние видяхме — каза ми тя. — Джек, вината не е твоя.

Освободих се от нея и се отдръпнах на няколко крачки, без да вдигам поглед от земята. Не бях сигурен дали ще издържа погледа ѝ, а състоянието ми не позволяваше да се досетя, че и Ниърли може да има нужда от утеха. Защото и тя харесваше Суедж, нещо повече — обичаше я много.

— Може би така е било писано — тихо продължи тя. — Кой знае дали така не е по-добре . Разбери — щом някой толкова силно е искал да я има, обяснението е, че е била нужна за части.

— Знаеш ли къде са другите? — делово попитах аз. — Дейвид, Джени?

— Джени вече е използвана — проговори Виналди и когато най-сетне вдигнах поглед, видях, че стои на няколко метра от нас. Дясната страна на лицето му беше сериозно ожулена, а и позата му бе малко странна. Досетих се, че двамата с Ихандим са „дискутирали“ противоречията си. Той продължи да говори с тона на човек, който знае, че носи лоши новини, и иска колкото може по-бързо да приключи с това: — Ихандим ни каза. Успели да запазят близнака ѝ жив, докато я намерят, и веднага я оперирали — в деня, когато Мал бил убит. Нищо не останало от нея. Онзи… Дейвид — него го отвели в друга Ферма. Не знам къде точно. Изгорили тялото на Мал. Останалите двама резервни са мъртви. Собствениците им не пожелали да платят поискания откуп, така че Ихандим просто ги убил. Личеше си, че много го е яд.

Не съм сигурен дали чух добре последните изречения. Не знаех какво да кажа, какво да мисля, къде да отида и какво да направя. Не ми идваше наум по какъв начин да изразя безсилието си и да дам отдушник на онова, което ставаше в главата ми. Само преди седмица бяхме избягали от Фермата, вярно, резервните бяха изплашени, но едновременно с това бяха и пълни с надежди, че ги очаква живот на „нормални хора“. Бях извел на бял свят пет и половина същества от утробата на Фермата, и ето че всички бяха мъртви — може би с изключение само на Дейвид, откаран Бог знае къде и захвърлен обратно в тунела, където да чака ножа.