Майкъл Смит - За подмяна

— Съжалявам, Джек — прошепна Ратчет.

— Вината не е твоя — отговорих аз. — Това е само малък фрагмент от голямата издънка. — Отместих поглед встрани за момент, загледах се в дърветата, в синята светлина, в странния свят край нас и отново се изненадах, че не виждам съществена промяна. Всъщност имаше: чувствах тъга, бях депресиран, бях бесен, но… за пръв път не ме беше страх! Сякаш не бе останало място за повече страх в главата ми.

— Финалът не бе какъвто очакваше — изненада ме той. — Но мисля, че така трябваше да стане. Ти направи всичко по силите си за резервните, Джек. Само че понякога това не е достатъчно.

— Благодаря ти, но защо ми казваш тези неща точно в този момент? — намръщих се аз. — Ще има да ги преживяме цял живот.

— Не — възрази ми той. — Няма да стане така. Ще трябва да пилотирам този кораб до последната секунда. Така че този път ще се разделим завинаги.

Страхотно, помислих си аз и изморено се качих по стълбичката. С това темпо след ден-два вече нямаше да има кого да губя.

Последен полет през гората, през безкрайната светлина, между вечните дървета, заровени дълбоко под небе, което така и не бях успял да зърна. Оставих Виналди да седи на пилотската седалка, а аз се наместих до Ниърли на последната редица. И двамата нямахме желание да говорим, така че гледахме през илюминаторите или право напред, през предното стъкло, към еднообразния пейзаж, който стремглаво се носеше срещу нас.

След малко извадих ръка от джоба си, напипах ръката на Ниърли и я стиснах. Тя ме погледна изненадано, после на свой ред стисна моята.

Не знаех какво искам да ѝ кажа и важно ли е то. Може би не беше нищо съществено, но така се чувствах по-добре.

Когато Ратчет ни каза, че приближаваме района, където бяхме влезли, станах и се приближих до пулта за управление. Посочих мястото. Не беше трудно да се намери: тук все още се виждаше бледата сянка, хвърляна от камиона в другия свят.

Ратчет обърна кораба, пресметна точния курс и изчисли момента, в който трябваше да задейства фазовия транслатор. Седнах на седалката на помощник-пилота и се пристегнах с колана.

— Успех — пожела Ратчет, а Виналди и Ниърли му пожелаха същото. Аз не се сбогувах.

Защото в секундата, в която корабът прекоси граничната линия, се стрелнах напред и извадих чипа от отделението с надпис IQ .

Беше ми писнало да изпускам контрол над нещата.

Лице в снега. Болка в слепоочието. Тих стон наблизо до мен.

— Прехвърлихме се — неразбрано избърбори Виналди.

Бавно седнах и се огледах. Намирахме се на дъното на оврага под Фермата, непосредствено до останките от камиона на Виналди. Стъмваше се. Погледнах часовника и установих, че е пет следобед. Бяхме прекарали в Междината двайсет и четири часа, колкото и невъзможно да звучеше това.

Подхвърлих компютърния чип няколко пъти в ръката си, усмихнах се, пуснах го на сигурно място в джоба си и отидох да помогна на Ниърли. Беше просната с разтворени крака в снега и роптаеше като дете, събудено много по-рано, отколкото се налага.

— И къде, по дяволите, сме сега? — раздразнено попита тя, изтръсквайки снега от гънките на дрехите си. — Канзас?

— На около половин миля северно от Ковингтън Фордж — отговорих ѝ.

— Пак вкъщи? Колко забавно беше само. Следващия път дали да не отскочим до Детройт? А! — възкликна тя изненадано, забелязвайки камиона на Виналди: — С този ли камион се пренесохте? — Капакът на двигателя беше толкова плътно обвит около дървото, че за момент в главата ми блесна образ от Междината. Изглеждаше като че ли дървото бе порасло на това място, превръщайки се в част от машината.

— Да — отговори ѝ Виналди, бръкна някъде отзад и извади пистолет. Изглежда, Ихандим му бе отнел предишния. — Но се съмнявам, че ще ни помогне и в обратния път.

— Не съм се и надявала. Вие, момчета, сте големи любители да правите нещата по най-трудния начин. На нас ни бе достатъчно да последваме една най-обикновена котка.

— Почакай тук — наредих ѝ аз се изкатерих по склона.

Котката се гушеше в бившата командна зала на Фермата. Шмугна се в тъмнината под масата, като ме видя, така че се наложи да се наведа и да протегна според мен подканващо ръка към нея. Докато чаках да се реши, забелязах купичката ѝ за храна до стената. По-точно купичката, в която някога бе имало храна. Накрая котката събра смелост, приближи се, подуши пръстите ми и реши, че е малко вероятно те да я изненадат неприятно. Не знам как тези същества вземат такива решения, но най-често те са правилни.