Лари Нивън - Дар от Земята

— Ще умра ли?

— Не, ще живеете — отвърна докторката. — Дори няма да останете инвалид. Скафандърът изглежда е забавил падането ви. Имате счупена ръка и няколко ребра, но и те ще зараснат, ако сте послушен.

— Добре — съгласи се Мат. Сега всичко в околния свят му се струваше необикновено важно. Дали пък не са го натъпкали с наркотици? Виждаше, че лежи по гръб, единият му крак е закачен на високо и нещо масивно притискаше ребрата му, пречейки му да диша. — Да не сте ми присадили трансплантанти?

— Сега не е време да мислиш за това, Келер. Просто почивай и оздравявай.

— Какво стана с Поли?

— Не можахме да я открием.

— Тя беше на „Планк“. Сигурно тя е запалила двигателите.

— Ох! — възкликна Лени. Искаше да добави още нещо, но очевидно размисли.

— „Планк“ падна в пропастта — обясни Хари.

— Ясно.

— Ти ли я освободи?

— Аз — кимна Мат. Лицата на присъстващите започнаха да се размиват. — Тя беше фанатичка. Вие всички сте фанатици. Не можех да я спасявам безкрайно.

Стаята започна да отплува настрани и той разбра, че това е „Планк“, който се издига във въздуха. Властен и напевен женски глас обяви някъде отдалеч:

— А сега си тръгвайте всички.

Докторката ги изпрати до вратата, но Хари Кейн я хвана за лакътя и я изведе в коридора. Едва там я попита:

— Скоро ли ще оздравее?

— Пуснете ме, мистър Кейн.

Хари я пусна.

— Скоро ли?

— Не се безпокойте, няма да остане инвалид. След седмица ще сменим превръзките с такива, че да може да се движи. До месец ще е съвсем готов.

— А кога ще се върне на работа?

— Още два месеца поне. Ако има късмет. Закъде бързате, мистър Кейн?

— Това вече е тайна.

Жената се намръщи недоволно.

— Каквото и да планирате във връзка е него, имайте пред вид, че той е мой пациент. Можете да разчитате на него само след като аз ви кажа.

— Добре де. Но ще ви помоля да не му казвате за трансплантантите. Хич няма да му хареса.

— Вече е записано в медицинския му картон. Така че нищо не мога да направя. Лично аз не възнамерявам да му съобщавам каквото и да било.

Навъсената докторка си тръгна. Лени попита:

— Закъде си се разбързал толкова?

— Имам една идея във връзка с Мат. Ще ти разкажа по-късно.

— Не ти ли се струва, че получихме достатъчно от него?

— Не — отвърна Хари Кейн. — Щеше ми се да е така, но не мисля. Поне засега.

Милард Парлет бе съвсем близо до пълна изнемога. Беше се пренесъл в кабинета на Исус Пиетро Кастро в неделя вечерта — още преди да поставят нова стена — и от тогава живееше тук. Тук му носеха храната, а тясната кушетка използваше за спане в редките случаи, когато му оставаше свободно време. Понякога го завладяваше странната увереност, че краят му е съвсем близо, но все пак беше щастлив, че е живял достатъчно, за да види с очите си кризата, която бе предсказал още преди сто години.

„Планк“ бе причинил на Болницата огромни щети, но възстановителните работи бяха напреднали значително. Парлет лично бе наел една от най-добрите строителни фирми и дори й заплати от джоба си. Е, в края на краищата ще предостави всички сметки в Съвета и загубите му ще бъдат възстановени. Точно в момента работниците боядисваха външната стена на неговия кабинет, същата, която в неделната нощ бе зейнала към пространството.

Най-сериозният проблем сега бе, че почти половината от служителите на Изпълнението бяха подали оставки.

Събитията от изминалата седмица бяха оказали катастрофално въздействие върху духа на Изпълнението. Обвинението на Главата в държавна измяна и насилственото й сваляне от поста бе само част от всичко. Илейн Матсън и Мат Келер бяха внесли своя дан, прониквайки в Болницата, въоръжени с бомби и с подривни намерения. Затворниците се бяха освободили от вивариума, за да сеят смърт по коридорите на Болницата. Унищожаването на „Планк“ бе повлияло не само на болничния персонал, но и на цялото население от плато Алфа — та нали „Планк“ бе неразделна част от неговата история.

В Изпълнението цареше невероятно объркване. Всички планирани набези срещу селищата на колонистите бяха отменени. По коридорите на Болницата нагло се разхождаха отдавна издирвани бунтовници и никой не смееше да ги закачи. Те се държаха грубо и предизвикателно с полицаите. Носеха се слухове, че Милард Парлет пишел нови закони, които още по-силно ограничавали властта на полицията. От това, че слуховете отговаряха на истината на никой не му ставаше по-леко.

Парлет правеше всичко, на каквото е способен. Проведе разговори с всеки един от желаещите да напуснат. Някои убеди да останат. Колкото повече се разреждаха редиците на полицаите, толкова повече нарастваше умението му да убеждава.