Лари Нивън - Дар от Земята

Докато и самите бавноходи не са се превърнали в част от Болничния комплекс, органната банка била преместена извън стените на кораба, а апаратурата в хибернационното помещение била демонтирана. Някъде тогава корабите били преобразени в най-обикновени електростанции — ако се изключи стаята за разпити и може би още едно-две подобни помещения с по-особени функции.

За щастие никой не си спомнил за шкафовете със скафандри, разположени в тесни боксове зад вратата. Оставили съдържанието им непокътнато в продължение на векове.

Никой не си спомнил и за урановите пръчки в реактора и водните запаси в контейнерите на стартовите двигатели. Водата естествено не можела да се изпари — та нали контейнерите били пригодени за работа в междузвездния вакуум. А уранът…

Поли пусна вода в затоплените двигатели и „Планк“ изрева. Тя нададе победоносен вик. Корабът подскочи и се разтресе по цялата си дължина. Зад заварената врата се разнесоха приглушени викове.

Една шега може да се каже по сто различни начини. Ядреният двигател на „Планк“ беше мъртъв, но затова пък този на „Артър Кларк“ работеше на пълна пара. И когато Поли се вреже в него с масивния корпус на „Планк“, взривът ще е напълно достатъчен, за да изпепели цялото плато Алфа!

— Излитаме — прошепна възторжено тя.

„Планк“ се отдели от подлежащата скала, вдигна се на няколко фута и се приземи плавно. Отстрани изглеждаше, все едно гигантският кораб танцува върху невидима метална жица. Поли завъртя водния клапан — безрезултатно. Водното налягане бе достигнало максималната си граница.

От гърлото й се изтръгна тихо гневно ръмжене. Реакторът, както изглежда, бе издъхнал — той не беше в състояние де издигне кораба срещу притеглянето от 0.8 g на Планината Ягледай. Ако не бе отражателната престилка, която фокусираше ударната сила на въздушната възглавница, сигурно дори нямаше да се помръдне от място.

Поли се пресегна към креслото отдясно. Тя премести близката ръчка и в отговор върху кърмата на „Планк“ се завъртяха два стабилизатора. Корабът се накрени на една страна, люшна се обратно и побутна почти нежно сградата на Болницата — веднъж, още веднъж.

Ослепителни пламъци блъскаха с неистова сила по стените на Болницата. Това бяха нагрети до предел водни пари — до такава степен, когато кислородът и водородът се разделят и парата е в състояние да пробие всичко, което се озове на пътя й. Подобно на смъртоносен ураган ревеше тя по коридорите, прогаряйки тунели в стените там, където коридорите свършваха. Парата убиваше хората далеч преди да осъзнаят какво ги застига, тъй като още първото съприкосновение с нея ги ослепяваше.

Огнените протуберанси и на двигателя вече заливаха повече от една трета от първия етаж.

За хората вътре и извън Болницата; за хората, които никога не бяха се срещали, нито щяха да се срещнат, това беше нощ, в която всичко се случваше едновременно. Здравомислещите заключваха вратите си и търсеха нещо, под което да се скрият и да изчакат, докато отмине бурята на събитията.

— Лени. Това сигурно е Лени — извика Джей Худ. — Промъкнала се е.

— Илейн Матсън?

— Точно. Тя се е промъкнала в „Планк“. Представяте ли си само?

— Избрала е невероятно удобен момент. Имате ли представа какво ще последва, ако възпламени двигателя?

— Боже мой. Какво да правим?

— Продължавайте полета — нареди Парлет. — Сега вече е късно да напуснем зоната на ядрено поражение. Със същия успех бихме могли да си пробием път до нея, надявайки се, че мис Матсън ще забележи, когато везните наклонят на страната на колонистите.

— Още полицейски коли — обяви Хари Кейн. — Отляво и отдясно.

Поли отново премести ръчката за управление. Корабът се накрени на другата страна и започна да се отдалечава на тласъци от Болницата.

Не смееше да увеличава повече крена. Какъв ли е просветът под отражателната престилка? Един фут? Един ярд? Десет? Ако престилката докосне земята корабът ще рухне на една страна.

А това не влизаше в плановете й.

Вратата зад нея бе нагорещена до червено. Поли се огледа за миг, лицето й беше все така напрегнато. Ръцете й продължаваха да шарят нервно по пулта, а корабът, макар и неохотно й се подчиняваше. За да удари по „Артър Кларк“ ще трябва първо да заобиколи Болницата.

А след това ще го таранира — отново и отново, докато един от двата ветерана не се предаде.

Тя така и не забеляза, че червеното петно на вратата побелява и се превръща в постоянно разширяващ се отвор.