Лари Нивън: Докато дойдат

Нощ на Плутон. Ясната и отчетлива линия на хоризонта пресича зрителното ми поле. Под тази начупена линия се мержелее сиво-белият сняг, огрян от небесното сияние. Отгоре е космическата тъма с космически ярките звезди. Иззад назъбения хребет на скованите от леда планини звездите светят поединично или събрани в гроздове, извили серпантините си от хладни бели точици. Местят се бавно, но забележимо, така че съсредоточеният поглед може да долови движението им.

Нещо не е наред. Плутон има период на завъртане от 6,39 дни. Сигурно времето е започнало да тече по-бавно за мене.

А трябваше да е спряло.

Чудя се дали не сбърках.

Поради малките размери на планетата хоризонтът е наблизо. Изглежда дори още по-наблизо, тъй като няма атмосфера, която да замъглява и размазва отдалечените обекти. В гъмжилото от звезди се виждат два остри върха — като изпилените предни зъби на воин людоед. В процепа между тези върхове изненадващо свети една ярка точка.

Разпознавам Слънцето, макар че диаметърът му не е по-голям от диаметъра на която и да е по-бледа звезда. Слънцето свети като хладно острие между замръзналите върхове, отскубва се от скалите и свети в очите ми.

Изглежда логично.

Дали не сбърках? Но и така да е, няма да умра от това. Може обаче да полудея.

Не ми се вярва да съм полудял. Не изпитвам нищо: нито болка, нито загуба, нито съжаление, нито страх. Не изпитвам дори жал. Само си мисля: „Ама че работа!“

Сиво-бяло на фона на сиво-бяло. Летателният апарат, с който кацнахме — къс, широк и с формата на конус, — стои полузаровен в ледената долина под равнището на погледа ми. А аз стоя тук, гледам на изток и чакам.

Извлечете си поука от това: ето какво се случва, когато човек не желае да умре.

Плутон не беше най-отдалечената планета. Беше престанал да бъде в това положение преди десетилетие, през 1979 година 1 1 Разказът е публикуван през 1968 г. Около времето на своя перихелий през 1989 г. Плутон наистина ше престане да бъде най-отдалечената от Слънцето планета. Б.пр. . Сега Плутон се намираше в перихелий, в най-близката точка — до Слънцето, а следователно и до Земята, — до която щеше да стигне изобщо. Такава възможност не беше за изпускане.

Затова дойдохме. Джеръм, Сами и аз пристигнахме с напомпан пластмасов мехур, закрепен върху йонен реактивен кораб. В мехура прекарахме година и половина. След толкова дълго време, в което никой нямаше личен живот, не беше изключено да се намразим. Но това не стана. Явно групата от психиатри към ЮН беше направила добър избор.

Колко е хубаво обаче човек да бъде далеч от погледа на другите поне за няколко минути! Колко е хубаво да има нещо за вършене — нещо, което не може да се предвиди! Един нов свят понякога предлага безброй изненади. Всъщност това се отнася и за изпробваните при лабораторни условия машинарии. Не мисля, че някой от нас наистина имаше доверие в „Нърва-К“ — приспособлението, с чиято помош кацнахме.

Помислете добре: за дълги космически пътешествия се използува йонен реактивен двигател, който дава слаба тяга в продължение на голям период от време. Йонният мотор на нашия кораб се използуваше от десетилетия. Там, където гравитацията е съществено по-малка от земната, кацането става с устойчиви химически ракети. За кацане на Земята и на Венера се използуват топлинни щитове, наличието на атмосферата действува като спирачка. За кацане върху газовите гиганти… Но кой би го направил?

Атомните ракети от клас „Нърва“ се използуват само за отлитане от Земята, където е от значение да има силна тяга и ефективност. При кацане, за което са необходими високи мощности, голямо значение имат податливостта на двигателя и маневреността. А на една планета с голяма маса винаги има и атмосфера, която да забавя скоростта.

На Плутон обаче не е така.

Химическите реактивни ракети, с които обикновено се каца и се излита, са прекалено тежки, за да изминат този дълъг път. Затова ни трябваше двигател от типа „Нърва“, с атомен ракетен мотор, в който се използува водород, за да достигне реакцията критична точка.

Разполагахме с такъв двигател. Но му нямахме вяра.

Двамата с Джеръм Глас слязохме на повърхността, а Сами Крос остана да обикаля в орбита. Той, разбира се, взе да мърмори. Започна още на Земята, в Кейп, и продължи в същия дух година и половина. Но някой трябваше да остане. На борда на кораба, с който щяхме да се завърнем на Земята, трябваше да има човек, за да се справя, в случай че се появяха повреди, за да поддържа връзката със Земята и за да пусне бомбите, с които щеше да се разкрие единствената истинска тайна на Плутон.