Лари Нивън: Докато дойдат

Рано или късно щях да се окажа без източник на енергия. Сами не го проумяваше. Беше се отчаял повече от мене. Спрях да предавам не защото нямах последни послания, а защото Сами се побъркваше от тях.

Твърде много пъти бях минавал покрай статуята на Джеръм, затова накрая ми хрумна нещо.

Ето какво се случва, когато човек не желае да умре… В Невада, на пет милиарда километра оттук, половин милион трупове лежат в хладилни камери, пълни с течен азот. Половин милион мъртъвци очакват да възкръснат в деня, когато медицината открие как да ги размрази, без да се повредят, как да излекува всекиго от тях от болестта, която е щяла да сложи край на живота му, и как да премахне допълнителните увреждания, причинени от ледените кристалчета, разрушили клетъчните обвивки в мозъците и телата.

Половин милион наивници, така ли? Но нали те не са имали друг избор? Защото са умирали.

Аз също умирах.

В условия на вакуум човек може да остане в съзнание десет секунди. Ако го направех бързо, щях да успея за това време за съблека скафандъра. Без изолацията, която да ме предпазва, черната нощ на Плутон щеше да изсмуче топлината от тялото ми за броени секунди. При ниската температура навън аз щях да остана в замразено състояние, докато дойде денят, в който мъртвите възкръснат — по един или по друг начин. Слънчева светлина…

…И звезди. Няма и помен от голямото топчесто нещо, на което се видях толкова безвкусен вчера. Но може би не гледам в необходимата посока.

Надявам се, че нещото е стигнало до заслон.

Гледам на изток към калната равнина. С периферното си зрение виждам кораба и той ми се струва непроменен и непокътнат.

Редом с мене на леда е скафандърът ми. Стоя върху възвишение от черна скала, застанал съм с посребрени от скреж долни дрехи и гледам от цяла вечност към хоризонта. В последния миг, преди мразът да скове мозъка ми, успях да заема поза на герой. Върви на изток, млади човече! 3 3 „Върви на запад…“ е популярен израз на заселването на амер. Запад. — Б.пр. Надявам се да ми простят, че съм объркал посоките. Мъглата от издишания въздух скри всичко от погледа ми, пък и се движех със страхотна бързина.

Сами Крос сигурно вече е тръгнал към дома. Той ще съобщи къде се намирам.

Иззад планините се сипят изгряващи звезди. Планините, калната равнина, Джеръм и аз потъваме безкрайно под небето.

Тялото ми сигурно е най-студеният труп в историята на човечеството. Дори обнадеждените земни мъртъвци са складирани при температурата на течния азот 4 4 Минус 195 градуса по Целзий. — Б.пр. а това е истинска жега в сравнение с нощта на Плутон, когато космосът поглъща топлината на деня.

Аз съм не друго, а свръхпроводник. Слънцето повишава твърде много температурата и всеки ден на зазоряване приличам на проклета машина, която изключват. Нощем обаче моята нервна система се превръща в свръхпроводник. Протичат процеси, протичат мисли, протичат усещания. Сто петдесет и три часа, за които Плутон прави пълно завъртане, отлитат като петнайсет минути. При такава скорост мога да чакам.

Изправил съм се като статуя в наблюдателница. Не е чудно, че не се вълнувам за нищо. Тук водата е превърната в скала, а жлезите ми са ледени късчета вътре в тялото. Но усещам разни работи: силата на гравитацията, болка в ушите, вакуума, който дърпа всеки квадратен сантиметър от тялото ми. Вакуумът няма да накара кръвта ми да закипи. Напрежението е замръзнало в леда, който е вътре в мене, и аз научавам това от нервите си. Усещам, как вятърът свири в устните ми, както когато издухваш дим от цигара.

Така става, когато човек не поиска да умре. Голям смях ще падне, ако желанието ми се осъществи!

Мислите ли, че ще ме открият? Плутон е планета с малки размери. Но и една малка планета става прекалено голяма, ако човек се загуби на нея. От друга страна, ракетата се вижда.

Макар че сякаш е покрита със скреж. Изпарилите се газове отново са се втечнили върху повърхността на корпуса. Сиво-бяло върху сиво-бяло, вледенена буца върху замръзналия отново лед. Може би ще стоя тук вечно в очакване да дойдат и да вдигнат ракетата от това място.

Стига толкова.

Слънчева светлина…

И звезди, които се носят по небето. Едни и същи фигури, изгряващи от едни и същи места. Дали и тялото на Джеръм живее същия половинчат живот като моето? Той трябваше да се съблече, както се съблякох аз. Боже, защо не се сетих да избърша скрежа от очите му?

Как ми се иска онова кълбо от свръхгаз да се завърне…