Лари Нивън - Присъдата

През 1900 г.н. е., въз основа на принципа на несъвместимостта Карл Ландщайнер раздели човешката кръв в четири групи: „А“, „В“, „АВ“, „0“. За пръв път стана възможно да се прелее кръв на изпаднал в шок пациент с известна надежда, че това нама да го убие.

Движението за отмяна на смъртното наказание се беше току-що зародило, но вече бе обречено на гибел.

Вх 83 у ОАГ н 7 — това бе телефонният му номер, номерът на шофьорската му книжка, номерът на социалната му осигуровка, номерът на кредитната му карта и на здравния му картон. Два от всичките тези номера му бяха отнети, а останалите, освен на здравния му картон, бяха обявени за невалидни. Казваше се Уорън Луис Ноулс. И щеше да умре.

До процеса оставаше още цял ден, но това не означаваше, че присъдата може да бъде друга. Лу бе виновен. Ако някой се съмняваше във вината му, прокурорът разполагаше с непоклатими доказателства. Утре към 18.00 ч. Лу щеше да бъде осъден на смърт. Броксън щеше да обжалва решението, изтъквайки една или друга причина. Молбата за помилване щеше да бъде отхвърлена.

Килията бе уютна, малка и облицована отвътре. Всичко това се правеше, за да бъде запазено душевното равновесие на затворника, макар че болната психика не можеше вече да служи като оправдание за нарушаването на закона. Три от стените представляваха най-обикновени прегради. Четвъртата, външната стена, бе измазана с цимент и боядисана в успокояващо зелено. Преградите, които го деляха от коригора, от навъсения старец в ляво и от едрия юноша с вид на малоумен в дясно, се състояха от преградни елементи дебели около десет сантиметра, с разстояние между тях от двадесетина сантиметра и бяха облицовани със силициева пластмаса. За четвърти път този ден Лу впиваше пръсти в тази пластмаса и се опитваше да я отпори. На пипане тя наподобяваше мека гумена възглавница с твърда, дебела колкото молив сърцевина и изобщо не поддаваше. Пуснеше ли я, тя мигом заемаше отново формата на идеален цилиндър.

— Не е честно! — изпъшка той.

Юношата не помръдна. През всичките тези десет часа, откакто Лу бе в килията, момчето бе седяло на ръба на леглото си — сплъстената черна коса му влизаше в очите, а наболата му брада вече ясно личеше. То раздвижваше дългите си космати ръце, само когато се хранеше, докато останалата част от тялото му изобщо не помръдваше.

Щом чу гласа на Лу, старецът вдигна поглед и заговори с горчив сарказъм.

— Обвинение ли ти изфабрикуваха?

— Не, аз…

— Поне си честен. Какво си направил?

Лу му разказа. В гласа му се прокрадваха нотки на наранена невинност. Старецът се усмихна подигравателно и закима сякаш бе очаквал да чуе именно това.

— Глупостта! Глупостта винаги е била наказуемо със смърт престъпление. Щом толкова ти се е искало да те екзекутират, защо не си извършил нещо значимо? Виждаш ли онзи младеж от дясната ти страна?

— Разбира се — отвърна Лу без да погледне нататък.

— Той е органер.

Лу почувства как изненадата изопва лицето му. Той се изви, за да надзърне отново в съседната килия. Момчето го гледаше с помътнелите си черни очи, които едва се виждаха изпод рошавата му коса и така опипваше с тях Лу, както месарят би оглеждал плешка от безнадеждно остарял вол.

Лу се промъкна до преградата между неговата килия и килията на стареца. Гласът му премина в дрезгав шепот:

— Колко души е убил?

— Нито един.

— ?!

— Той е гепчия. Ще открие някой самотник в нощта, ще му даде наркотик и ще го заведе при доктора, който ръководи бандата. Именно докторът ги пращаше на онзи свят. Ако не дай бог Бърни му доведеше мъртъв донор, докторът лично щеше да му види сметката.

Старецът седна, загърбил напълно Лу. За да говори с Лу, той се бе извърнал, но като че ли вече не му бе интересно. Ръцете, които мършавият му гръб скриваше от погледа на Лу, непрестанно шаваха нервно.

— И колко човека е затрил?

— Четирима. След това го заловили. Не е много акълия, Бърни искам да кажа.

— А ти за какво си тук?

Старецът на отговори. Той съвсем забрави за Лу, от движението на ръцете раменете му непрестанно потрепваха. Лу сви рамене и се отпусна на леглото.

Беше 19.00 ч., вторник вечер.

В бандата бяха учствали трима гепчии. Съдебният процес на Бърни все още не беше минал. Другият гепчия бе умрял — прехвърлил се над ръба на подвижните тротоари, когато почувствал милостивият куршум да влиза в ръката му. Третият бе откаран с количка в болницата, която се намираше точно до съда.