Лари Нивън: Присъдата

И вероятно имаха право.

В 1940 г. Карл Ландщайнер и Александър Винер обнародваха своята студия върху Rh фактора в човешката кръв.

Към средата на века повечето осъдени убийци получаваха доживотна присъда или различни срокове затвор. Впоследствие мнозина бяха върнати в обществото, някои „реабилитирани“, други — не. В някои щати се даваше смъртно наказание за отвличане на деца, но едва ли можеше да се намери съдебен състав, който да го наложи. Подобно бе и положението на осъдените за убийство. Човек, търсен от полицията за убийство в Калифорния, се бореше да бъде екстрадиран в Канада — възможността да бъде съден в Калифорния бе по-неблагоприятна. Много страни бяха вече отменили смъртното наказание. Във Франция, например, не бе издадена нито една смъртна присъда.

Реабилитирането на престъпници бе главната цел на науката психология.

Но…

Кръвните банки бяха вече разпространени по цял свят.

Мъжете и жените, които страдаха от бъбречни заболявания, вече можеха да бъдат спасявани с трансплантация на бъбрек от еднояйчен близнак. Не всички пациенти обаче имаха еднояйчни близнаци. Един лекар в Париж започна да използва за трансплантация бъбреци от близки роднини, като изчисляваше несъвместимостта по система от сто точки, за да направи прогнозата на изхода от трансплантация.

Често се извършваше трансплантация на очи. Едва след смъртта си човек можеше да спаси нечие зрение.

Човешката кост винаги е могла да бъде трансплантирана, при условие, че от нея първо се изтеглят органичните субстанции.

Ето как стояха нещата към края на века.

Към 1990 г. стана възможно съхраняването на всеки жив човешки орган за всякакъв разумен срок. Трансплантациите станаха нещо обикновено. За техния напредък работеше и „безкрайно тънкия скалпел“ — лазера. Обречените на смърт редовно завещаваха тленните си останки на органните банки. Но тези дарове от мъртавците не винаги влизаха в работа.

В 1993 г. в щата Вермонт бяха прокарани първите закони за органните банки. Във Вермонт никога не бяха отменяли смъртното наказание. Осъденият да умре вече щеше да знае, че неговата смърт ще спаси нечий живот. Вече не беше вярно, че екзекуцията не служи на никаква полезна цел. Не и във Вермонт.

Нито пък в Калифорния по-късно. Или във Вашингтон, Джорджия, Пакистан, Англия, Швейцария, Франция, Родезия…

Скоростта на подвижния тротоар бе около петнадесет километра в час. Отдолу под него, незабелязван от пешеходците, които бяха напуснали работа късно през нощта, нито от нощните птици, които тепърва започваха обиколките си, Луис Ноулс бе увиснал, вкопчил пръсти в движещата се ивица, като внимаваше само первазът да се падне точно под провисналите му нозе. Первазът бе широк около половин метър и се намираше на малко повече от метър под изопнатите пръсти на краката.

Той се пусна.

Щом нозете му докоснаха перваза той се улови за ръба на касата на прозореца. Инерцията го увлече, но той успя да запази равновесие. Измина цяла вечност, докато задиша отново.

Нямаше как да узнае каква е сградата, но тя не беше безлюдна. В 21.00 ч. Всички прозорци светеха. Докато надничаше вътре, Лу се помъчи да остане в сянката.

Това бе прозорец на канцелария. Празна при това.

Трябваше му нещо, което да намотае около юмрука си, за да счупи стъклото. Но облеклото му се състоеше само от чифт дебели чорапи и затворническото сако. Наистина, видът му едва ли би могъл да бъде по-подозрителен. Свали сакото, нави го около ръката си и замахна към стъклото.

За малко не си счупи ръката.

Ами да… бяха му оставили ръчния часовник и пръстена с диаманта. Като натискаше с всичка сила, той очерта с пръстена кръг върху стъклото и с другата ръка отново удари по него. Дано да е стъкло, пластмаса ли е — беше загубен.

От стъклото се отчупи почти идеален кръг.

Наложи се да повтори тази операция още шест пъти докато изреже достатъчно голям отвор.

Стиснал здраво сакото, той се усмихваше докато се промъкваше вътре. Сега му трябваше само асансьор. Ченгетата щяха веднага да го пипнат, ако го срещнеха на улицата по затворническо сако, но скриеше ли се някъде тук, щеше да е спасен. Кой би заподозрял един нудист с разрешително?

Само че той нямаше разрешително. Нито пък нудистка чанта за през рамо, в която да напъха сакото.

Нито пък самобръсначка.

А това вече беше много лошо. Толкова обрасъл нудист никога не е имало. Не само с набола брада, а направо с гъста четина и то навсякъде. Къде би могъл да намери самобръсначка?