Лари Нивън - Присъдата

Претърси в чекмеджетата на писалището. Мнозина бизнесмени си имаха резервни самобръсначки. За миг остана неподвижен. Не защото бе намерил самобръсначка, а защото бе вече разбрал къде се намира. Книжата върху писалището обясняваха всичко пределно ясно.

Болница.

Той продължаваше да стиска сакото си в ръка. Пъхна го в кошчето до писалището, покри го грижливо с листове хартия и буквално се строполи в креслото.

Болница. Не друго, а болница. И то не коя да е болница, а тази, която бе построена точно до Областния съд в Топека и то за да служи на полезна цел.

Но не той си я беше избрал. Тя си го беше избрала. Нима някога бе вземал самостоятелно решение? Приятели бяха заемали пари от него завинаги, мъже бяха отмъквали приятелките му, беше се разминавал с повишението заради навика си да бъде пренебрегван. Шърли го бе изнудила да се ожени за нея, а четири години по-късно го бе напуснала заради един приятел, който не се оставяше да го изнудват.

Дори и сега, може би на косъм от смъртта, пак беше същото. Един застарял органер му бе помогнал да избяга. Инженерът бе конструирал преградните пръти в килията на достатъчно разстояние един от друг, за да може да се провре между тях един дребен човек. Друг бе построил подвижен тротоар между два удобни покрива. И ето го сега тук.

Най-лошото бе, че тук нямаше възможност да се престори на нудист. Трябваше да носи поне бяла престилка и маска. Дори и нудистите понякога са принудени да обличат по някоя и друга дреха.

А може би в шкафа?

В шкафа нямаше нищо друго освен хубава зелена шапка и напълно прозрачен дъждобран — пончо.

Сега вече би могъл да хукне да бяга. Успееше ли да намери самобръсначка, щеше да е спасен с излизането на улицата. Захапа пръст като се чудеше къде ли може да е асансьорът. Трябваше да разчита единствено на късмет. Отново започна да тършува из чекмеджетата.

И тъкмо бе поставил ръка върху един черен кожен калъф на самобръсначка, когато вратата се отвори. Набит мъж с болнична престилка нахлу неочаквано. Ординаторът (защото болницата нямаше хора — хирурзи) бе вече прекосил половината разстояние до писалището, когато забеляза приведения над издърпаното чекмедже Лу. Той се закова на място. Зяпна от изненада.

Лу затвори зейналата му уста с юмрука, който продължаваше да стиска кожения калъф. При срещата на двете челюсти зъбите изтракаха зловещо. Коленете на мъжа се огънаха, когато Лу се втурна покрай него и излезе в коридора.

Асансьорът бе точно в дъното и вратите му бяха отворени. Наоколо не се виждаше жива душа. Лу влезе и натисна бутона с надпис „О“. Докато асансьорът слизаше, той се залови да се бръсне. Самобръсначката действаше бързо и гладко, макар и да бе малко по-шумна. Бръснеше вече гърдите си, когато вратите се отвориха.

Една мършава лаборантка застана точно отпреде му. В очите й се четеше онова пълно безразличие, с което хората очакват идването на асансьора. Без изобщо да го забележи, тя профуча край него като промърмори някакво извинение.

Лу побърза да напусне асансьора. Едва когато вратите се затвориха, той осъзна, че погрешка е натиснал друг бутон.

Проклета лаборантка!

Той се обърна и повика асансьора за слизане. Едва тогава до съзнанието му стигна онова, което очите бяха мярнали набързо и главата му рязко се завъртя, за да погледне още веднъж.

Цялото обширно помещение бе изпълнено със стъклени вани, високи чак до тавана, подредени като в лабиринт, подобно на стелажи в библиотека. Съдържанието на стъклените вани бе истинска изложба на човешка плът. Ами да, всички тези неща са били някога МЪЖЕ и ЖЕНИ! Не, не искаше да ги гледа. Не желаеше да види нищо друго освен вратите на асансьора. Къде ли се бавеше толкова този асансьор?

Той дочу вой на сирена.

Твърдият, застлан с плочки под, започна да вибрира под босите му нозе. Усети, че мускулите му се вцепеняват и го обзема дрямка.

Асансьорът дойде… твърде късно. Лу блокира вратите му, като ги подпря с някакъв стол. Повечето сгради нямаха стълбище, а само резервни асансьори. Ако искаха да дойдат при него сега, трябваше да използват резервния асансьор. На кой ли етаж се намираше? Нямаше да има време да открие. Наистина му се доспа. Сигурно разполагаха с няколко звукови прожектора и то фокусирани само в това помещение. Там, където минаваше само един лъч, ординаторите леко се отпускаха и отморяваха, но се чувстваха и леко тромави. Но когато лъчите се пресичаха, както тук, човек изпадаше в безсъзнание.