Лари Нивън - Дар от Земята

Корабът подскочи най-малко на три фута и Мат си блъсна главата във вратичката на шкафа. Когато вдигна поглед, отсамната страна на стаята, същата, която бе долепена до външния корпус, се оказа откъсната като лист хартия под агонизиращите вопли на стария метал. И Мат гледаше право в кабинета на Кастро.

Не можеше да разсъждава, не можеше дори да помръдне. Сцената приличаше на кошмарно видение, свят отвъд пределите на разумното и логичното. „Магия! — помисли си той и добави: — Само не отново!“

Болницата отплуваше назад, съвсем като на сън. Изглежда му бяха заглъхнали ушите, защото всичко това ставаше в зловеща тишина. Разстоянието нарастваше…

А вътре в шлема почти не беше останал въздух. През тръбичката се процеждаше само тъничка струйка. Мат започна да се задушава. Той разкопча скобите с вяли и неумели пръсти, захвърли шлема настрани и пое жадно с пълни гърди. Едва тогава си спомни за газа.

Но въздухът се оказа горещ и чист, въздух отвън, проникващ през зеещата в стената пробойна. Мат продължаваше да го поема, сякаш искаше да се запаси за всеки случай. Пред очите му играеха тъмни петна.

Корабът подскачаше нагоре-надолу като че се носеше по разпенено море. „Двигателят не работи равномерно“ — помисли си Мат, но реши, че не си заслужава да му обръща внимание. Сега вече нищо не заслужаваше вниманието му. Освен едно — Поли се беше добрала до управлението. Очевидно тя се опитваше да вдигне кораба. Невъзможно бе да се определи на каква височина се намираха, но светлинките на Болницата изглеждаха толкова малки, че навън цареше почти непрогледен мрак. Продължаваха да се издигат, помещението бе съвсем отворено към обкръжаващото ги пространство, а той нямаше шлем.

Сътресенията и вибрациите започнаха да намаляват. Мат скочи към стълбата. Скафандърът спъваше движенията му, но все пак успя да се залови за нея и се спусна на пода, борейки се с неустойчивата раница. Едва когато стъпи долу тя привлече вниманието му.

В края на краищата, щом стартовите двигатели на „Планк“ все още ги бива, защо да не работи и реактивното устройство на раницата?

Мат огледа плоското табло, управляващо се с леки докосвания на пръстите. Раницата беше снабдена с миниатюрни ракетни двигатели. В момента, естествено, го интересуваха тези, които бяха отдолу.

На каква височина се намират?

Мат докосна двете най-долни копчета и зад гърба му нещо избухна. Усещането беше такова, като че ли някой се опитва да го повдигне. До таблото имаше една-единствена ръчка. Вероятно с нейна помощ се управляваха всички сопла, или поне тези, които бяха включени.

Е, какво още му трябва? Да узнае на каква височина се намира?

Мат си пое въздух за последен път и се промуши през отвора в стената. Изведнъж го обгърна тъмнина и той завъртя рязко ръчката. Никаква реакция — и без това ръчката бе поставена на последното деление. Нужна му беше не повече от секунда преди да осъзнае, че раницата е предназначена за използване в космоса — в атмосферата и при налично притегляне тя вероятно не би могла да повдигне дори собствената си тежест.

Мат блъсна с юмрук пулта.

Докато двамата мъже с горелките продължаваха да разширяват отвора, майор Янсен надникна предпазливо в помещението отвъд. Бяха преместили една широка платформа непосредствено под вратата, така че да могат да работят едновременно двама души. Той също стоеше на платформата, но се повдигаше на пръсти, за да надзърне над раменете им. Виждаше кичур гарвановочерна коса над облегалката на най-близката седалка и една отпусната мургава ръка.

Застанал долу Исус Пиетро му извика:

— Още колко?

— Няколко секунди — отвърна един от работниците. — Ако не е заварила вратата и откъм пантите.

— Известно ли ви е накъде се движим? — попита Главата. — Защото аз вече знам.

Майор Янсен хвърли изпълнен с недоумение поглед надолу. Що за странни неща говореше Главата! А и видът му бе някак неестествен. Изглеждаше, сякаш не е в състояние да се съсредоточи върху събитията. „Съвсем е узрял за оставка — помисли си съчувствено майорът. — Веднага щом оправим тази история…“

— Известно ми е — повтори Исус Пиетро.

Майор Янсен вдигна глава. Сега не беше време да се занимава с душевните проблеми на неговия пряк началник. Имаше по-важни неща.

— И пантите е заварила — съобщи един от работниците.

— Ще се забавите ли?

— Още три минути.

Корабът продължаваше да се движи, приплъзвайки се върху огнената си възглавница. Пламъкът се понесе над гората с капаните, оставяйки след себе си широка, димяща, изпепелена ивица, но никой от участниците във въздушната битка отгоре не му обръщаше внимание. Съвсем скоро сред дърветата започнаха да избухват мини, а след това целият парк бе обхванат от пожар.