Лари Нивън - Дар от Земята

„Планк“ вече бе напуснал защитния периметър и се движеше в посока на къщите и магазините. Обитателите им без съмнение отдавна се бяха събудили от грохота на термоядрените двигатели. Едни зяпаха от прозорците и балконите, парализирани от необичайното зрелище, други бяха излезли на улицата. Но оцеляха само тези, които се бяха укрили в мазетата. И тук „Планк“ оставяше зад себе си само димяща диря от разрушение.

Единствено къщите от строителен корал се оказаха достатъчно устойчиви на огнената стихия.

— Проникнахме, сър. — Думите бяха почти излишни. Работниците избутаха тежката врата навътре, като използваха дебели предпазни ръкавици. Майор Янсен се промуши през отвора и запълзя нагоре, гонен от нарастваща паника.

Пултът пред Поли засили объркването му. Въпреки че познаваше добре устройството на цялата система за управление, не виждаше никаква ръчка, превключвател или лост, с чиято помощ да измени посоката на „Планк“. Накрая вдигна озадачено глава.

Кабината за управление на полета имаше продълговата форма. Тя пронизваше отвътре товарния отсек, стигайки до мястото, където външният корпус се съединяваше с вътрешния и отсамната й стена беше прозрачна. Майор Янсен надникна през външния корпус и видя какво става навън.

По-точно, видя сиянието на двигателите в долната част на полезрението. Вдясно — експлодираща коралова къща, последната от редицата. Малко по-напред — приближаващата се черна линия на пропастта.

И замръзна.

— Ще пропаднем — произнесе Кастро, застанал на стълбата зад него. В гласа му не прозвуча нито удивление, нито страх.

Майор Янсен захлупи лице и изпищя.

Исус Пиетро се промуши край него и скочи в най-лявото кресло. Решението му се базираше единствено на логиката. Щом майор Янсен не е открил нужното средство за управление, значи е гледал не към този пулт, към който е било необходимо. Той зърна ръчката за насочване на стабилизаторите и я изтегли.

Корабът се наклони назад и скоростта му започна да пада.

Макар и по-бавно, корабът премина отвъд ръба на платото.

Исус Пиетро се облегна назад в креслото без да откъсва поглед от пулта. Въздушната възглавница вече не държеше „Планк“. Исус Пиетро се чувстваше като в бясно носещ се надолу асансьор. Пред себе си виждаше черната сянка на стръмния склон, който прелиташе с нарастваща скорост. Накрая склонът закри половината небосвод, а другата половина бе озарена от звезди.

А след това изчезнаха и звездите.

Корабът започна да се загрява. Навън беше тъмно и горещо и старите стени на „Планк“ стенеха и трещяха под нарастващото налягане. Исус Пиетро гледаше и чакаше.

Чакаше да се появи Мат Келер.

Макар и в просъница, той продължаваше да се бори, опитвайки се да избяга от ужасния сън. „Що за кошмари ми се привиждат!“

След това усети внимателно докосващи го пръсти.

Агония! Събра сили и направи опит да се отдръпне, влагайки цялата тежест на тялото си. Резултатът бе почти нищожен, затова пък долови собствения си хленч. Една хладна ръка погали челото му.

— Лени?

— Не ставай, Мат.

Спомни си този кратък разговор по-късно, когато дойде на себе си. Второто пробуждане беше бавно и продължително, а наоколо се тълпяха образи от спомените му. „Какви са тия кошмари?“ — помисли си той отново. Но образите ставаха все по-отчетливи, дори прекалено реални за един сън и ето че…

Десният му крак и значителна част от десния му хълбок бяха съвсем безчувствени. Затова пък други части от тялото му не можеха да се похвалят с подобен късмет — там го пробождаше, гореше, дори сърбеше. Той отново направи опит да се отдалечи от болката, но този път установи, че е завързан. Мат отвори очи и откри, че е заобиколен от хора.

Хари Кейн, мисис Хенкък, Лени и още неколцина, които не познаваше, се бяха скупчили около странното му легло. Сред присъстващите имаше и една едра жена с червендалести ръце и нещо заповедническо в чертите на лицето, облечена с бяла престилка. Мат веднага установи, че му е неприятна. Беше виждал такива престилки в органната банка.

— Събуди се — обяви жената с гърлеста напевност. — Не правете опит да се движите, мистър Келер. Целият сте бинтован и шиниран. Тези хора биха желали да разговарят с вас. Ако се уморите, кажете ми и аз ще ги изгоня.

— Коя сте вие?

Хари Кейн пристъпи напред.

— Тя е твоят лекуващ лекар, Келер. Как се чувстваш?

Как се чувства? Само преди секунда беше осъзнал със закъснение, че реактивната раница няма да го задържи във въздуха. Но не помнеше да е падал надолу.