Лари Нивън - Дар от Земята

Докато се промушваше през вратата на стаята с ковчега той надникна през рамо и установи, че Главата продължава да го гледа и очевидно все още бе под властта на запленението си. А след това тежкият метален люк се хлопна.

Най-сетне Поли прекъсна металната пръчка и командното табло се озари в светлина. Тя плъзна поглед по светещите циферблати, после се зае да ги оглежда по-внимателно.

Ако се вярваше на данните от таблото термоядреният двигател беше студен като пещерите на Плутон.

Поли подсвирна през зъби. Причината едва ли бе в някоя неизправност на пулта. Сведенията се потвърждаваха от няколко самостоятелни датчици. Изглежда някой бе решил да лиши от осветление всички обитавани от колонистите райони.

От тук не можеше да пусне двигателите. А да се добере до реакторното нямаше никакъв шанс — сама се беше затворила в капана. Очи в очи с отмъщението.

Ех, да беше сега на борда на „Артър Кларк“! Кастро никога не би посмял да лиши от електричество екипажа. Атомният реактор на „Кларк“ вероятно работеше под пълна пара. „Както и да е“ — помисли си тя с нарастваща възбуда и се плъзна обратно по стълбата. Може би ще открие начин да се добере до „Кларк“.

Исус Пиетро усети нечия ръка да разтърсва рамото му. Той се обърна и видя до себе си майор Янсен.

— Какво има?

— Сър, напълнихме „Планк“ с газ. Всички, които не са били предупредени, трябва да са в безсъзнание — ако не са в някое херметически затворено помещение. Макар лично аз не бих искал наоколо да се въргалят толкова много назални филтри. Тези, които търсим, разполагат с предостатъчно възможности да се снабдят.

— Добре — кимна Исус Пиетро. Все още не можеше да се съсредоточи. Изпитваше желание да остане насаме, да помисли… не, не биваше да остава сам. — Проверете и в стаята за разпити. Може да е там.

— Не, няма го. Или ако е там, тогава предателят не е само един. Защото някой се е промъкнал в кабината за управление и е заварил вратата. Добре, че реакторът беше изключен.

— Измъкнете го. Но огледайте и „ковчежното“.

Майор Янсен забърза към района на обща суматоха. Исус Пиетро продължаваше да се пита какво, или кого, ще открият в стаята за разпити. Дали призракът на Келер се е скрил вътре, или пък се е стопил, докато се е отдалечавал по коридора? Не знаеше отговора.

Но затова пък беше абсолютно сигурен, че призрак наистина е имало.

Никога през целия си живот нямаше да забрави очите му. Тези приковаващи, ослепяващи, парализиращи очи. Те ще го преследват до края на дните му — през всяка минута, колкото и много да са. Защото отсега нататък призракът сигурно няма да го изостави.

Изписука радиостанцията. Исус Пиетро я дръпна от колана и каза:

— Главата.

— Сър, получих серия от много странни съобщения — разнесе се гласът на мис Лосен. — Към Болницата се придвижват огромно количество въздушни коли. Някой, по негови думи, представляващ Съвета, ни обвинява в държавна измяна.

— Мен? В измяна?

— Да, сър — гласът на мис Лосен звучеше странно. И през цялото време го наричаше „сър“.

— На какво основание?

— Да попитам ли, сър?

— Да. И им наредете да се приземят отвъд защитния периметър. В случай, че не се подчинят, изпратете срещу тях патрулните коли. Това сигурно ще са Синовете на Земята. — Той изключи радиостанцията и си помисли: „Но откъде са се взели? И как са се сдобили с колите?“

Келер — ето го отговорът.

Радиостанцията изписука отново.

Гласът на мис Лосен беше жален, почти хленчещ.

— Сър, флотата се предвожда от самия Милард Парлет. Той ви обвинява в длъжностни престъпления, както и в измяна и ви нарежда да се предадете незабавно, тъй като ви очаква съд.

— Той е обезумял. — Исус Пиетро се опитваше отчаяно да си събере мислите. Ала твърде много неща ставаха едновременно. Дали пък затова и Келер му се беше явил одеве? Този път никакви загадъчни символи, или счупени пръсти. Само очите му… — Постарайте се да принудите стареца да кацне, без да му причините вреда. Останалите коли също. Наредете им да ги програмират на автопилот. Кажете им, че няма да им направим нищо. Дайте им една минута за размишление и ако откажат — свалете ги с ултразвук.

— Сър, смея да ви напомня, че Милард Парлет е по-старши от вас. Не е ли по-добре, ако вие се предадете?

— Не.

Радиостанцията замлъкна, откъсвайки го от ефира на Болницата и външния свят.

Мат се намираше на границата на нервния срив и го осъзнаваше. По някаква причина ударът, който му бе нанесла Поли, бе пробудил в него желанието да умре. Затова и беше излязъл в коридора — да го заловят.