Лари Нивън - Дар от Земята

— Можем да взривим атомната централа! Да хвърлим цялата прокълната Болница заедно с екипажа в небесата! Хайде, Мат, размърдай се! Има ли охрана по коридорите?

— Да взривяваме ли? Да не си се побъркала?

— Ще превърнем на прах Болницата и по-голямата част от плато Алфа. — Поли събра смачкания и скъсан комбинезон, но като видя в какво състояние е го захвърли на пода. — Ще се наложи да си услужа с панталоните на някой от тези. Чака ни работа, Мат! Победата е близо! Само с един удар!

— Каква победа? Ние ще загинем!

Поли опря ръце на хълбоците си и го погледна с отвращение. Панталоните, които беше навлякла междувременно, й бяха твърде големи.

— Вярно, забравих. Ти не си Син на Земята. Добре, Мат, ще ти дам време да се измъкнеш. Интересно, дали ще успееш да напуснеш зоната на поражение. Лично аз се съмнявам в това.

— Дойдох тук, защото ти ме заинтригува. Не съм изминал целият този път, за да извършиш самоубийство. Искам да тръгнеш с мен.

Поли надяна куртката на полицая и я завърза на кръста си.

— Ти си свърши работата. Мат, не бих желала да съм неблагодарна, но пътищата ни се разделят. Това е, защото не ни съвпадат целите. — Тя се наведе, целуна го страстно, отблъсна го и прошепна: — Не мога да изпусна такъв случай. — След тези думи се отправи към стълбата.

Мат й препречи пътя.

— Без мен няма да изминеш и половин коридор. Нужен ти е покровител. Така че ще вървим заедно и ще напуснем Болницата — ако успеем.

Поли замахна и го удари.

Блъсна го със свити пръсти точно под гръдната кост, там, където ребрата се събираха в триъгълник. Мат се преви о две, опитвайки се да обхване с ръце пронизващата го болка. Не можеше да диша и само зяпаше с отворена уста като риба на сухо. Почувства нежно докосване на пръсти по лицето си и видя, че Поли смъква от носа му газовия филтър.

Зърна я с крайчеца на окото да пълзи нагоре по стълбата. Чу как се отваря металният люк и след миг как хлопва оглушително. Вътре в дробовете му се стичаше пламтяща лава. Опита се да си поеме въздух, но го проряза нова остра болка.

Не умееше да се бие. А и какъв смисъл, когато притежаваш „късмета на Мат Келер“? Само веднъж беше ударил в челюстта един от полицаите. И това бе целият му опит. Кой би очаквал, че тази крехка девойка може да удря толкова силно?

Най-сетне започна да се изправя — милиметър по милиметър. Поемаше си дъх на дребни, болезнени глътки. Когато болката над сърцето намаля до по-поносими размери, Мат се обърна и протегна ръка към стълбата.

Поли се носеше в плавен бяг. Газовият филтър беше прикрепен на носа й. Държеше ултразвуковия пистолет пред себе си, насочен някъде към средата на извитата вътрешна стена. Появи ли се противник, ще се окаже право на мерника. Отзад едва ли ще я нападнат. Движеше се твърде бързо.

Като член на вътрешното ядро на Синовете на Земята, Поли познаваше „Планк“ не по-зле от родния си дом. Кабината за управление на полета беше в противоположния край на концентричния коридор. Тя отбелязваше мислено вратите, покрай които минаваше. Хидропонната лаборатория… библиотеката…

Управление на полета. Вратата беше затворена. Нямаше стълба.

Поли приклекна, напрегна сили и подскочи. Тя увисна във въздуха и се вкопчи в напречната дръжка. Оказа се, че вратата не е заключена, а само притворена — просто никой не беше идвал тук от дълго време. За нещастие тя се отваряше нагоре — тоест навътре. Разочарована, Поли се пусна и се приземи върху пода.

Да се насочи към реакторното… не, там вероятно е поставена солидна охрана. Нали цялото Плато черпи електричество от централата.

Спря и пъхна замислено ръце в джобовете на панталона.

Пръстите й напипаха бележник.

Поли отново подскочи, вкопчи се с едната си ръка за дръжката, а с другата пъхна бележника между вратата и рамката точно на мястото, където трябваше да се намира езичето на бравата. Падна, отново подскочи, но този път удари металната врата с разтворена длан. Вратата се открехна нагоре и… се разтвори.

Далеч зад извивката на коридора някой извика:

— Ей, какво става там?

Гърдите й се повдигаха трескаво, но въпреки това се владееше чудесно. Подскочи за последен път, хвана се за рамката на вратата и се притегли нагоре. Ехо от тежки стъпки… Още преди някой да се покаже в полезрението й тя успя да затвори вратата. Тук имаше стълба, прикрепена за някогашния таван. Без никакво съмнение първоначалният екипаж на „Планк“ се е спускал по нея в тези шест кресла пред пулта за управление. Поли също се възползва от стълбата.