Лари Нивън - Дар от Земята

За броени секунди и без някаква видима причина стаята за разпит се превърна в капан.

Разнесе се тропот и всички мускули на тялото му потрепнаха едновременно. Нямаше нищо, никаква поне видима причина за безпокойство. Но той, лишеният от нерви колос Кастро, бе започнал да се бои и от сенки. Стаята беше клопка, клопка!

— Сега ще се върна! — извика Кастро. Пристъпи към стълбата и започна да се изкачва, запазвайки с огромно усилие на волята изражението на Човек, Който Държи Положението под Контрол. Един от полицаите се обади:

— Но, сър! Какво ще правим със затворничката?

— Веднага се връщам — повтори Исус Пиетро без да спира.

Той се промуши през вратата, застана на четири крака и затвори люка. И остана на място.

Никъде не възнамеряваше да ходи. Някакво шесто чувство му бе изкрещяло „Излизай!“ — чувство, толкова силно, че дори не се замисли, а се втурна да изпълнява нареждането насред разпита.

От какво се уплаши? Може би се боеше, че ще научи някаква неприятна истина за Поли Торнкуист? Или го глождеше чувството за вина? Не, вече бе забравил желанието си да притежава тази колонистка девойка. А и не би допуснал подобна грешка, ако му се отдадеше случай да започне всичко отначало.

Нито един човек в Изпълнението никога не го беше виждал такъв: с отпуснати рамене, набраздено от тревожни бръчки лице, изправен насред коридора, сякаш не знаеше накъде да поеме.

При всички случаи трябва да се върне. Поли Торнкуист очакваше звука на неговия глас. Друг е въпросът дали знае или не онова, което Кастро трябваше да си изясни.

Той направи усилие да се овладее и се обърна с лице към вратата, а очите му се плъзнаха автоматично по сияещите лампи в средата на коридорната стена. Всички служители, работещи ежедневно в помещенията на бавнохода, бяха придобили този навик. Лампите бяха твърде ярки дори за тавана на коридора. Ала разположени в стената, те направо заслепяваха очите. Миг преди да се обърне към стената, Кастро зърна нещо и се втрещи удивено. Върху светещата повърхност на панела се виждаше синкава рисунка.

Мат почти бе стигнал пода на стаята, когато лаборантът с бялата куртка започна да се катери обратно. Той едва не изруга на глас и призова на помощ Мъгливите Демони, които и този път запазиха мълчание. След това, тъй като лаборантът всеки миг щеше да се сблъска с него, Мат се прехвърли върху обратната страна на стълбата и скочи. Подметките му изтрополиха по металния под. Всички глави в помещението се завъртяха рязко. Пристъпвайки колкото се може по-безшумно, Мат доближи близкия ъгъл, където се притаи.

От самото начало знаеше, че не бива да се осланя докрай на тайнствената си дарба. Все в някой момент ще престане да се бои, или надбъбречните му жлези ще изчерпят наличните си запаси от адреналин…

Полицаите вдигнаха очи към тавана. Лаборантът изчезна, като затвори люка след себе си. Само Кастро продължаваше да се държи странно, погледът му се щураше из стаята, сякаш търсеше нещо, но не го намираше. Мат започна да диша по-спокойно.

Човекът с кафето се беше появил тъкмо навреме. Мат вече се готвеше сам да отвори люка, или да си тръгне и да потърси кабината за управление на термоядрения реактор, преди да се върне. Тъкмо бе открил, че матовото стъкло на осветителния панел е достатъчно грапаво, за да го маркира с химикалката. Така щеше да знае зад коя от многото врати се намира Кастро.

Исус Пиетро продължаваше да се държи странно. През цялото време на разговора в кабинета на Главата Мат не бе преставал да се страхува от него. Но сега приличаше само на уплашен човечец с превързана ръка.

„Опасна мисъл — рече си Мат. — Не спирай да се боиш! Трепери!“

Внезапно Кастро се закатери нагоре по стълбата.

Мат прехапа долната си устна. Що за космическо преследване излезе от тази работа? Къде се втурна сега Главата? И как да задържи във вниманието си шест очи долу и още две, които се издигаха нагоре? Въпреки това той се насочи към стълбата.

— Но, сър! Какво ще правим със затворничката?

— Веднага се връщам.

Мат отново отстъпи в ъгъла. Затворничката?

Ковчег. Това понятие почти бе изгубило смисъла си на Планината Ягледай, където всички — екипарии и колонисти — имаха обичая да кремират своите мъртъвци. Но този сандък до стената изглеждаше достатъчно голям, за да побере в себе си затворник.

Не му оставаше друго, освен да надзърне вътре.

Първо да се погрижи за охраната…

— Майоре, обажда се Главата.

— Благодаря ви, мис Лосен.