Лари Нивън - Дар от Земята

— Какво ви кара да смятате така, майоре?

— Символът „кървящо сърце“ не принадлежи на нито една от познатите ни подривни организации. По-нататък — само полицай би могъл да го нарисува. Никой друг не е влизал днес във вивариума.

Исус Пиетро преглътна нетърпението си.

— Може и да сте прав, майоре. Утре ще се позанимаем и с преследването на вътрешните врагове.

Майор Янсен направи няколко предложения. Кастро ги изслуша, произнесе съответните коментари и прекъсна връзката.

Предател в средите на Изпълнението? Тази мисъл му се стори особено неприятна. Не беше невъзможно, нито пък ставаше дума за проблем, който може да бъде игнориран, но самият факт, че Главата храни подобно подозрение беше способен да причини по-голяма вреда на духа на Изпълнението от всеки потенциален предател.

Каквато и да беше истината, Кастро не се вълнуваше особено от нея. Нито един полицай-предател не би могъл да се промъкне като невидимия в кабинета му. Кървящото сърце — това беше нещо съвсем друго.

Исус Пиетро позвъни в отдела на енергетиците.

— В момента нямате работа, нали? Отлично. Някой от вас да ми донесе кафе.

Още три минути и ще може да възобнови разпита.

Започна да се разхожда. Дразнеше го шината и неподвижно притиснатата към тялото му ръка. Действието на анестетика бе започнало да преминава.

Да, кървящото сърце бе нещо съвсем друго. Грозен символ върху стената на вивариума. Незабелязано счупени пръсти. Неизвестно откъде появили се рисунки върху обложката на досието. Като подпис.

Подпис.

Интуицията е хлъзгаво нещо. Интуицията му подсказваше, че тази нощ нещо ще се случи. И то се случи — но какво точно? Интуицията, или нещо от този род, го бе довело тук. Защото не виждаше никаква логична причина през цялото време да мисли за Поли Торнкуист. Знае ли тя нещо наистина? Или подсъзнанието му го доведе с друга цел?

Исус Пиетро се разхождаше покрай вдлъбнатата вътрешна стена.

Някой почука на вратата. Охраната извади оръжие и погледна нагоре. Чу се шум, вратата се отвори като люк и по стълбата започна да се спуска човек. С едната си ръка балансираше поднос. Дори не направи опит да затвори вратата.

Бавноходът не е създаден да осигурява удобства за работа. Навсякъде имаше стълби. Човекът трябваше да се спуска доста дълго, преди да се озове на пода.

Мат провеси глава в отвора на вратата.

Лаборантът се спускаше по стълбата, придържайки с една ръка подноса с кафе. На пода стояха трима и един от тях беше Кастро. Когато главата на Мат щръкна в отвора всичките четири чифта очи се завъртяха нагоре, уловиха погледа му и в същия миг четиримата сведоха глави.

Мат започна да се спуска, като същевременно поглеждаше през рамо, опитвайки се да следи едновременно и четирите чифта очи.

— Дявол да го вземе, Худ, помогнете ми да стана.

— Парлет, нали не очаквате, че ние…

— Помогнете ми да седна до телефона.

— Че бихме извършили подобно самоубийство — рече Хари Кейн. — Как ще постъпи вашата армия от роднини и потомци, когато узнае, че ви държим за заложник в собствения ви дом?

— Дойдох тук по своя воля и без принуда. Както ви е известно.

— Но на тях известно ли им е?

— Моето семейство ще ме последва. — Парлет опря длани в облегалките на креслото и се отпусна с цялата си тежест. Все пак успя да се изправи, за да установи, че не може да ходи.

— Не е необходимо да им казваме цялата истина — заяви Хари Кейн. — Всичко, което ще знаят, е, че се намирате в тази къща в компанията на трима избягали от вивариума колонисти.

— Кейн, те не биха разбрали какво става, дори ако им говоря няколко часа без да спирам. Но ще тръгнат след мен.

Хари отвори уста, затвори я и започна да се тресе. Наложи се да притисне ръцете си между коленете за да успокои треперенето си.

— Обадете им се — предаде се той.

— Не — вдигна ръка Джей Худ.

— Помогни му, Джей.

— Не! Ако той се възползва от телефона за да ни предаде на полицията, ще влезе в историята като най-големия хитрец на Планината Ягледай. А с нас ще бъде свършено.

— О, пфу! — Лидия Хенкък стана и преметна ръцете на Милард Парлет на врата си. — Бъди разумен, Джей. Парлет сега е единственият и най-добрият ни шанс. Длъжни сме да му повярваме. — Тя поведе Парлет към телефона.

Почти беше време да се възобнови разпитът. Исус Пиетро почака, докато лаборантът остави подноса с кафето и се закатери обратно по стълбичката. Едва сега забеляза, че сърцето му бие учестено. Хладна пот се стичаше по гърба му. Ръката му пулсираше, сякаш беше сърдечен мускул. Очите му се мятаха насам-натам из стаята, дирейки нещо, което нямаше.