Лари Нивън - Дар от Земята

— Янсен, вие ли сте?

— Да, сър.

— Открих още едно кървящо сърце.

— Вътре в „Планк“?

— Да. Точно над стаята, където е ковчегът. Върху осветителния панел. А сега ето какво искам да бъде направено. Трябва да затворите шлюзовете на „Планк“, да напълните кораба с газ и да вкарате вътре отряд съоръжен с газови маски. Откриете ли непознат, ударете го с умерена доза ултразвук и го оставете за доразследване. Ясно ли е?

— Да, сър. Но да предположим, че предателят се окаже познат.

— Оставям сами да прецените. Имам основателни причини да смятам, че той не е полицай, макар че може да се окаже в униформа. Колко време ще ви е нужно?

— Около двайсет минути. Вместо асансьора мога да използвам въздушна кола, но едва ли ще спестим много време.

— Добре. Използвайте машини. Първо изключете асансьора. Искам максимално да използвате елемента на изненада.

— Разбрано, сър.

— Изпълнявайте.

Пазачите не създадоха никакви проблеми. Мат доближи един от тях отзад, измъкна ловко пистолета от кобура му и простреля и двамата.

Пистолетът остана в ръката му. Тежката метална дръжка предизвикваше приятно чувство. Гадеше му се от непрестанните вътрешни напъни да пробужда страха си. Подобна ситуация рано или късно можеше да доведе до сериозно увреждане на разсъдъка му. От друга страна, престане ли да се плаши, дори само за миг, и могат да го убият! Но сега поне за малко можеше да престане да се ослушва и да напряга сетивата си. Ултразвуковият парализатор беше по-сигурна защита от невидимата парапсихична сила. Бъдещето не изглеждаше така страшно, когато ръката му стиска хладния, солиден предмет.

„Ковчегът“ излезе по-голям, отколкото изглеждаше от вратата. Мат откри закопчалките — големи, метални и удобни за работа. Капакът беше тежък. Вътрешната му страна бе покрита с пенопласт със звукоизолираща повърхност от множество преплетени конически издатини.

Това вътре в ковчега бе изключително щателно опаковано в мека и плътна бяла материя, формата му смътно напомняше тази на човешкото тяло, но главата по нищо не приличаше на човешка. Мат почувства, че косата на тила му настръхва. Ковчег. Тялото, което лежеше вътре, не помръдваше. Дори да е открил Поли, със сигурност бе намерил само безжизненото й тяло.

И въпреки това той се зае да разопакова „мумията“, като започна от този край, където трябваше да е главата. Натъкна се на чифт ушни запушалки, а под тях и на човешки уши. Надеждата му започна да се пробужда.

Той размота меката материя и под нея се показаха две черни очи. Очите се втренчиха в него и след това премигнаха.

Това надминаваше всички надежди. Беше открил Поли — живата Поли!

Вярно, че повече приличаше на пашкул, отколкото на стройна девойка. Не след дълго тя самата се зае да му помага, като смъкваше плътните ленти от краката си и разкачваше датчиците. Кой знае каква полза от помощта й нямаше. Пръстите й очевидно не я слушаха. Мускулите на лицето, ръцете и краката й потръпваха ритмично. А когато направи опит да излезе от ковчега се наложи Мат да я подхване, защото щеше да се претърколи на пода.

— Благодаря — произнесе прегракнало Поли. — Благодаря ти, че ме измъкна от тук.

— Нали затова дойдох?

— Помня те. — Тя се изправи, вкопчвайки се в рамото му. Още не се бе усмихвала. Когато Мат измъкна мундщука от устата, лицето й изглеждаше като на хлапе, което очаква да го напляскат. Такова остана и до този момент. — Ти си Мат не-знам-кой-си. Познах, нали?

— Мат Келер. Можеш ли да вървиш сама?

— Къде сме? — тя не пускаше ръката му.

— Вътре в Болницата. Но имаме добри шансове да се измъкнем, ако правиш всичко, каквото ти кажа.

— Ти как попадна тук?

— Джей Худ смята, че притежавам нещо като вродена психогенна невидимост. Докато съм изплашен, не позволявам на другите да ме забелязват. Точно на това ще разчитаме двамата с теб. Ей, какво ти е?

— Щом ме питаш, ясно е, че не съм добре — тя се усмихна за първи път, откакто я бе измъкнал от ковчега, но това бе вялата усмивка на призрак — мъчително изкривяване на устните, което изчезна след няколко секунди. Без нея изглеждаше по-добре.

— Така изглежда. Почакай, седни тук. — Поли продължаваше да се държи за рамото му, сякаш се боеше, че ще падне. Мат я отведе при един от столовете. „Все още е в шок“ — помисли си той. — Я по-добре си легни. На пода. Лекичко… А сега вдигни краката на стола. Какво, в името на Мъгливите Демони, са направили с теб?

— Дълга история. — Поли смръщи чело и между веждите й се очерта дълбока бразда. — Което не пречи да ти я разкажа набързо. В интерес на истината, не са ми правили нищо. Нищо, съвсем нищичко. — Тя се излегна на пода и намести краката си така, както я съветваше Мат. След това зарея поглед в тавана. Сякаш гледаше в Безкрая.