Лари Нивън - Дар от Земята

— Мътните я взели тази ваша политическа сила. Отговорете на това — на кого ще остане верен Кастро? Хайде, кажете ми — на кой екипаж?

Парлет разтри с длан схванатия си врат.

— Нали ви казах — разбирам накъде биете. При условие, че вашият анализ на личността на Кастро е верен, той ще застане на страната на консервативната фракция.

— Точно така ще стане, повярвайте ми. На страната на онези екипарии, които биха предпочели да умрат, вместо да приемат вашия компромис — и има такива хора, след които той ще тръгне. А Изпълнението просто ще го последва. Той е техният вожд.

— Освен това, в тях е оръжието — подметна Худ.

Кървящо сърце. Матю Келер. Поли Торнкуист.

Защо Поли Торнкуист?

Какво я свързва с настоящата история? Та нали от събота вечер непрестанно лежи в ковчега. Защо го преследва образът на тази малка колонистка? С какво толкова го привлича, че е в състояние да го изкара от кабинета дори сега, по това време? Не беше се чувствал така омагьосан от времето, когато…

Не можеше да си спомни откога.

Полицаят, който вървеше пред него, внезапно спря, натисна едно копче в стената и отстъпи встрани. Исус Пиетро се върна обратно в реалността. Бяха стигнали асансьора.

Вратите се плъзнаха встрани и Кастро влезе в кабината, следван от охраната.

(„Къде е Поли? — шепнеше нещо в дълбините на съзнанието му. — Къде е тя? Кажи ми къде е!“)

Кървящо сърце. Матю Келер. Поли Торнкуист.

Или в края на краищата се е побъркал заради някакво момиче, или наистина съществува връзка между Матю Келер и Поли Торнкуист. Но за последното нямаше никакви доказателства.

Може би момичето ще му каже.

Ако може, то наистина ще му каже.

Мат вървеше след него до самия край на задънения коридор. Когато спряха, той също замръзна разколебан. Дали Кастро отива при Поли, или не?

Стената пред тях се разтвори и тримата неволни придружители на Мат влязоха. Той отново ги последва, но спря на вратата. Стаичката се оказа твърде тясна. Току-виж бутнал някого с лакът и получил в отговор смъртоносен изстрел…

Вратата се хлопна под носа му. Мат долови затихващо механично потракване.

Що за дяволщина — шлюз? И защо точно тук?

Намираше се в края на задънения коридор и можеше спокойно да признае, че се е заблудил насред Болницата. Главата и неговите двама пазачи бяха някъде от другата страна на тази врата. Двама полицаи, въоръжени и бдителни, но за щастие друга охрана нямаше. Мат натисна голямото черно копче за отваряне на вратата.

Този път стената не се отмести.

Натисна копчето повторно. Никакъв резултат.

А може би полицаят е използвал ултразвукова свирка, или нещо подобно?

Мат се обърна и проследи с поглед притихналия коридор зад него, размишлявайки дали ще съумее да се добере обратно до кабинета на Кастро. Вероятно не. Отново натисна копчето…

Глух металически шум, едва доловим, но издигащ се нагоре.

Най-сетне вратата се отвори, разкривайки прохода към познатото тясно помещение.

Мат пристъпи леко приведен и готов за всичко. Отсрещната стена на кабината нямаше врата. Как ли са излезли? Нищо, освен четири копчета, надписани: „Първи“, „Втори“, „Отваряне на вратата“ и „Аварийно спиране“.

Мат ги натисна подред. Първото не даде никакъв резултат. Той натисна следващото и тогава едновременно се случиха няколко неща.

Вратата се затвори. Малкото помещение започна да се движи. Усещаше го по вибрациите и неприятното притискане в подметките. Нададе уплашен вик и едва не се строполи на пода. Налягането изчезна, но стаичката продължаваше да се тресе от движението, а заедно с това се разнесе шума от работата на някакви непознати машини. Мат почувства, че неволно се напряга.

В корема му неочаквано изникна едно ново и не особено приятно чувство — усещането, че пропада надолу. „Уф!“ — изстена Мат и се подпря на стената. Кабината спря.

Вратата се отвори. Той излезе бавно навън.

Намираше се на тесен, висок мост. Движещата се кутия бе разтворила врати в единия му край, опряна на четири вертикални колони, които изчезваха право надолу в квадратното отвърстие на покрива на Болницата. В другия край на моста бе разположен втори комплекс от метални колони, но той беше празен. Никога досега Мат не се бе издигал толкова нависоко без помощта на въздушна кола. В краката му се простираше цялата Болница: безформен, разнороден строителен комплекс със стаи и коридори, вътрешни дворове, наклонена стена, която опасваше външния му периметър и опираше чак до гората с капаните и лъкатушещ из хълмовете сервизен път. А точно пред него се издигаше черният метален масив на „Планк“.