Лари Нивън - Дар от Земята

Вдигна поглед от документите едва когато влезе лекарят.

— Няма смисъл да подменяме пръстите — заяви той след прегледа. — Само са изкълчени. — Анестезира ръката на Пиетро, оправи изкълчените пръсти и постави леки шини. — Как стана това? — сети се да попита накрая.

— Не знам.

— Не знаете? Изкълчили сте си два пръста на дясната ръка и не знаете как е станало?

— Я ме оставете. Казвам ви, не помня какво се е случило с дясната ми ръка. Мисля обаче, че тук трябва да е замесено онова адско привидение Матю Келер.

Докторът го погледна втрещено. И излезе.

Исус Пиетро огледа натъжено бинтованата си дясна ръка. „А, ясно.“ Истината бе, че не помнеше защо е превързана.

Което пък го накара да се сети за Матю Келер. И за Поли Торнкуист. Защо непрестанно се връщаше към тези двамата?

Що се отнасяше до Поли, тя вероятно се намираше в третия, заключителен стадий на обработката. Може да почака, разбира се.

Той опита кафето. Беше изстинало. Изля го обратно в каната. Ръката му бе като парализирана.

Защо непрестанно мисли за Поли Торнкуист?

— Пфу! — той стана, но заради превързаната ръка се получи малко несръчно. — Мис Лосен — обърна се към интеркома. — Изпратете ми двама души охрана. Отивам в „Планк“.

— Ще бъде изпълнено.

Исус Пиетро протегна ръка към парализатора на бюрото, когато нещо привлече погледа му — досието на Матю Келер-старши. Върху жълтата му обложка беше надраскана груба скица.

Две съединени дъги, свързани с черна линия. А под тях три мънички затворени примки. Кървящото сърце. Със сигурност по-рано го нямаше там.

Той разтвори папката. Почти можеше да подуши собствения си страх и го усещаше в студената пот на навлажнената риза. Сякаш се намираше в това състояние от много часове.

Анфас и профил. Сини очи, руса коса. Сбръчкана от възрастта кожа…

Нещо се размести в мислите на Исус Пиетро. За съвсем кратко лицето в папката стана по-младо. Изражението му се промени от изплашено в сърдито. Якичката беше пропита с кръв, а възглавничката на едното ухо беше откъсната.

— Охраната ви пристигна, сър.

— Благодаря ви — отвърна Кастро. Хвърли още един, последен поглед на лицето на покойника и затвори папката. Преди да си тръгне пъхна парализатора в джоба си.

— Жалко, че не можем да предупредим Лени — каза Хари Кейн. — Сега вече всичко се промени.

— И какво щеше да й кажеш? — попита мисис Хенкък. — Хайде, яжте. — Тя постави на масата димяща купа и четири лъжици за гребане.

Седяха край масата в кухнята. Худ беше останал в хола да прави компания на Милард Парлет. Бяха настанили стареца в едно от креслата край камината, за да му е по-удобно. Изглежда всички имаха нужда от известна почивка.

Вятърът продължаваше да свири зад черните прозорци. Кухнята, а и цялата топла, светла къща, приличаше на приятно и сигурно убежище за изморените заговорници.

Временно убежище.

— Вие сте обмисляли всичко това повече от нас — поде Хари Кейн, след като приключиха с вечерята и се събраха край изкуствения огън. — И през ум не ни е минавало, че екипажът би се съгласил на компромисен вариант. Какво именно сте готов да ни предложите?

— Като начало — амнистия за Синовете на Земята, за вас и за всички останали живи във вивариума. Това няма да е трудно. А и вие сте ни необходими. Когато колонистите изгубят вяра в екипажа, вие ще се окажете единствената сила, способна да поддържа закона и реда в техните територии.

— Да, това ще е сериозна промяна.

— Трябва да обсъдим три варианта на медицинска помощ — продължи Милард Парлет. — Присаждане на тъкани, даровете от Земята и дребните лекарски интервенции. Вече разполагате със свободен достъп до стандартните лекарства на медицинските станции. Можем да ги разширим. Уверен съм, че ще съумеем да организираме свободен достъп до органичните сърца, черни дробове и прочие. Известно време ще ви се налага да посещавате Болницата за лечение посредством симбиотите от рамробота, но в края на краищата мисля, че ще можем да построим органични резервоари на Гама, Делта и Ета.

— Звучи чудесно. А какво ще стане с органната банка?

— Това е въпросът — кимна Милард Парлет и втренчи замислен поглед в огъня. — Не знаех какво да предприема по тази част. Да имате някакви предложения?

— Органната банка трябва да бъде унищожена — заяви решително мисис Хенкък.

— Да изхвърлим хиляди тонове трансплантационен материал? Да ги излеем в бездната?

— Да!

— А престъпността ще можете ли да ликвидирате? Не виждате ли, че поне засега органната банка е единственият начин да бъдат наказвани крадците и убийците? На Планината Ягледай няма затвори.