Лари Нивън - Дар от Земята

Постепенно объркването взе да отстъпва място на болезнен, вцепеняващ гняв. Неблагодарници! На два пъти той спасява жалките им животи и къде е тяхната признателност? Щом е така, той няма нужда от тях. И никога не е имал — нито за минутка.

Сега вече поне знае какво му има. Благодарение на Худ. Знае и ще може да се възползва от своето преимущество.

Би могъл например да стане първият неуловим крадец в този свят. Ако Изпълнението не му позволи да се върне на работа в мините ще се заеме точно с това. Ще граби магазините посред бял ден без да носи никакво оръжие. Ще се прокрадва незабелязан по мостовете, ще скита където поиска… Гама, Ета… Като стана дума за Ета… чудесно място за кражби, ако не успее да се върне към предишния си живот. Там се намираха повечето игрални домове, а в тях се съсредоточаваха почти половината от всички капитали на Платото.

Няма да е зле, ако се сдобие с кола. Пътят до моста Алфа-Бета е дълъг. Защо да не вземе колата на Синовете. Тя ще се върне тук в полунощ. Да го направи ли?

Мечтите му помогнаха да се успокои. Вече не го тресеше, а и ядът му се беше уталожил. Постепенно започна да разбира какво кара другите четирима да се нахвърлят така върху него, макар все още да не смяташе поведението им за справедливо и оправдано. Лени, Худ, Хари Кейн, Лидия — всички те вероятно са фанатици, иначе защо биха дали живота си в името на една безнадеждна кауза като революцията? А фанатиците признават само един принцип: победа на всяка цена, независимо от броя на жертвите.

Все още не бе решил кой път да избере. В едно обаче беше напълно сигурен — няма да е този, по който го водеха Синовете на Земята. От тук следваха безброй възможности.

От север полъхна студен, пронизващ ветрец. Мъглата продължаваше да се сгъстява.

Топлината на електрическата камина в къщата го привличаше с непреодолима сила.

Но не и гъстата враждебна атмосфера. По-добре да остане, въпреки вятъра.

… Защо, по дяволите, Худ подхвърли онова, че Мат отблъсквал жените? За малоумен ли го смятат? Или за недоразвит? Не, каза го в разгара на спора. И все пак — защо?

Нали не отблъсна Лени.

Споменът за онази нощ неусетно го сгря. Сега всичко е загубено, и може би по-добре: пътищата им се разделят, а нейният, рано или късно, ще завърши в органната банка. Дойде ли веднъж Петък Тринайсети, връщане назад няма.

… Очите на Поли. Зениците й наистина бяха свити, това го помнеше добре. Също както при портиера, при Хари, Лени и Худ, когато го ядосваха. Защо?

Мат замислено почеса долната си устна.

Ако той е прогонил Поли (сега нямаше значение причината), тогава не е нейна вината, че си тръгна.

Но Лени остана.

Мат скочи развълнувано. Те трябва да му кажат. Вече има с какво да ги притисне, добре че не им призна, че не желае да има нищо общо с тяхната тъпа борба. Трябва да узнае истината.

Той се обърна и тогава видя въздушните коли — три на брой, високо в сивото небе, току-що изникнали от непрогледната завеса на облаците. Те се спускаха.

Мат замръзна на мястото си. Не знаеше със сигурност дали са се насочили към градината, макар че колите се уголемяваха с всяка изминала минута. Накрая се озоваха точно над главата му и започнаха да се снижават. А той все така не помръдваше. И без това нямаше къде да избяга и можеше да се надява единствено на невероятната си дарба. Във всеки случай беше достатъчно изплашен, за да се получи.

Една от колите едва не се приземи върху него. Поне беше ясно, че не го виждат.

Отвътре се показа висок мъж с изпито лице, наведе се обратно за да прокара ръка по пулта, след което скочи на пясъчната алея, докато колата се издигна нагоре и се приземи на покрива. Другите две коли кацнаха наблизо — съдейки по обозначенията принадлежаха на Изпълнението. От едната слезе едър, широкоплещест мъж, доближи първия и двамата размениха няколко думи. Гласът на високия бе тънък, почти писклив, но с ясно забележим властен оттенък. Той благодари на полицая за съпровождането. Полицаят-изпълнител се върна в колата и двете ескортиращи машини полетяха нагоре, за да се скрият в мъглата.

Високият въздъхна и раменете му видимо се отпуснаха. Мат почувства, че страхът го напуска. Не виждаше никаква заплаха в този екипарий — нищо повече от един възрастен, уморен човек, прекарал последните дни в изтощителен труд и върнал се у дома, за да се порадва на заслужен отдих. Ама че е глупак този Хари Кейн, толкова сигурен беше, че никой няма да дойде!

Мъжът закрачи към къщата. Въпреки умората той се стараеше да върви изправено, като полицай на парад. Мат изруга полугласно и пое след него.