Лари Нивън - Дар от Земята

Старчето ще разбере, че нещо не е наред още щом влезе в хола. И тогава ще повика помощ, ако Мат не му попречи.

Мъжът отвори голямата дървена врата и изчезна вътре. Мат го следваше почти по петите.

Той видя, че старецът е спрял неподвижно. Новодошлият дори не направи опит да извика. Не протегна ръка към радиостанцията — ако въобще имаше такава. Той завъртя бавно глава, изучавайки промените в хола от мястото, където стоеше. Когато профилът му се обърна към Мат последният установи, че лицето му има замислен вид. Не беше изплашен, нито сърдит. Просто замислен.

А след това старецът се усмихна — бавна, в известен смисъл напрегната гримаса, усмивка на шахматист, видял, че държи победата (или поражението) в ръцете си. Старецът се усмихваше, но мускулите на лицето му оставаха изпънати като струни под сбръчканата, потъмняла кожа, а стиснатите му юмруци бяха опрени в хълбоците. Той завъртя глава и се ослуша. Тъкмо понечи да тръгне към кухнята, когато се озова лице в лице с Мат.

— Какво се хилите? — попита го Мат.

Клепачите на другия трепнаха — и това бе единствената реакция на неочакваната среща.

— Ти… от Синовете на Земята ли си? — попита тихо той.

Мат поклати глава.

На лицето на стареца се изписа ужас. Но защо? Мат вдигна успокояващо ръка.

— Не предприемайте нищо необмислено — посъветва го той, стиснал гривната на белезниците, за да я използва, ако му потрябва оръжие. Старецът премести тежестта си назад. И трима като него не биха могли да се мерят с Мат.

— Сега ще ви обискирам — рече Мат. — Вдигнете ръце. — Той заобиколи новодошлия отзад и пребърка всички горни джобове. Вътре намери няколко дреболии, но нищо, което би могло да послужи за връзка на разстояние. Мат отстъпи назад разколебан. Никога досега не беше обискирал — дали не е пропуснал нещо важно?

— Какво искате от Синовете на Земята?

— Ще кажа само когато се срещна с тях.

— Няма да стане.

— Случи се нещо изключително важно. — Старецът изглежда се бореше с някакво трудно решение. — Искам да разговарям с тях за товара на капсулата.

— Добре тогава. Вървете пред мен. От тук.

Тръгнаха към кухнята. Мат беше отзад. Тъкмо се готвеше да извика, когато вратата неочаквано се открехна. Зад нея се подаде Лидия Хенкък с ултразвуков пистолет в ръка. Сигурно не забеляза вървящия отзад Мат, защото при вида на непознатия изпъна ръка и стреля. Мат едва успя да подхване свличащия се старец под мишниците.

— Глупаво — изпъшка той. — Той искаше да говори с вас.

— Ще си поговорим, когато дойде на себе си — отвърна невъзмутимо Лидия.

Зад нея се подаде Хари Кейн — също въоръжен.

— Други има ли?

— Само този. Придружаваха го няколко полицаи, но отлетяха. По-добре проверете дали не носи миниатюрна радиостанция.

— Слава на Мъгливите Демони! Та това е Милард Парлет!

— Охо! — Мат беше чувал това име. — Ако питате мен той наистина искаше да се срещне с вас. Запази пълно самообладание, когато разбра, че има неканени гости. Уплаши се едва след като му казах, че не съм един от вас. Спомена, че искал да разговаря с вас за рамробота.

Хари Кейн изсумтя.

— Ще поспи няколко часа. Лидия, ти си на пост. Аз ще се изкъпя и ще те сменя.

Той изчезна нагоре по стълбите. Лидия и Худ вдигнаха отпуснатия Парлет, отнесоха го при парадния вход и го подпряха до стената. Старецът беше увиснал като парцалена кукла.

— Душ значи. Чудесна идея — одобри Лени.

— Може ли преди това да поговоря с теб? — попита я Мат. — И с Худ също. — Тримата се преместиха в хола и седнаха пред камината. Мат почти трепереше от неспокойствие.

— Слушай, Худ, трябва да разбера нещо. Откъде ти хрумна, че съм използвал своята дарба за да прогонвам жените?

— Ако си спомняш, тази идея принадлежеше първоначално на Лени. Но доказателства за това предостатъчно. Ах, разбирам — помислил си, че онази вечер Поли те е зарязала, защото си й свил зениците, нали?

Точно това си беше помислил. Но нямаше никакъв начин да установи дали е истина. Мат погледна въпросително Лени.

— Това е важно за теб, нали?

— Много.

— Помниш ли, точно преди да започне набега ти ме попита дали всички го преживяват като теб?

— Ммммм… да, спомням си. А ти отговори: не съвсем, но почти.

— За какво говорите вие двамата?

— Джей, спомняш ли си твоята първа… първия път, когато си изгубил своята девственост?

Худ отметна глава назад и се разсмя.

— Лени, що за въпрос! Кой може да забрави първия път ? Това беше…