Лари Нивън - Дар от Земята

Лени му обясни подробно.

— О! Тогава не видях никакъв лъч… Е, той е ултравиолетов, или инфрачервен. Какъвто и да е, налага се да го преодолея.

— Да го преодолеем.

— Ти не си невидима, Лени.

— Ще стана, ако не се откъсвам от теб.

— Пфу.

— Както и да е, налага се да ме вземеш. Едва ли ще се справиш сам с автопилота.

— Да оставим това засега. Как ще преодолеем стената?

— Няма да се наложи. Има и друг начин… аз ще се погрижа.

— Кажи ми!

— Не мога.

Вятърът отново се усили и засвистя в клоните на дърветата отвън. Лени неволно потрепери, макар че изкуственият огън продължаваше да излъчва достатъчно топлина. Мъглата продължаваше да се сгъстява.

— Ще ни трябва оръжие — подхвърли тя.

— Не искам да взимам вашето. Имате само два пистолета.

— Мат, познавам по-добре от теб екипажа. Всеки от тях се занимава с някакъв спорт.

— Е, и?

— Някои ловуват. Преди много години от Земята изпратили рамробот е товар от замразени оплодени яйцеклетки на елени и карибу. В Болницата ги размразили, отгледали ги до по-напреднал стадий, а полученото поколение заселили нагоре из ледника. Там има достатъчно трева, за да се изхранват спокойно.

— Искаш да кажеш, че във всяка къща има оръжие?

— Готова съм да се хвана на бас. Колкото е по-богат някой екипарий, толкова по-голяма колекция от ловни пушки притежава. Дори ако никога не ги ползва.

Стойката за пушки откриха на горния етаж, в една стая с окачени по стените картини, изобразяващи повече или по-малко диви животни и препарирани глави и копита от елени. На Стойката бяха подредени половин дузина въздушни пушки. Те претърсиха всички чекмеджета и в края на краищата Лени откри средна по размери кутия с кристално-прозрачни игли, всяка една дълга два инча.

— Ако се съди по размера ми, биха могли да повалят носорог — отбеляза Мат. Не беше виждал жив носорог, освен на филмите, които им пращаха понякога от Земята.

— Всъщност са предназначени за елени и други едри животни. Но тези пушки стрелят само по веднъж. Гледай да не пропуснеш целта.

— За да се съхрани спортсменския дух, а?

— Сигурно.

Щадящите оръжия на изпълнителите стреляха с непрекъснат поток от миниатюрни игли. Само една стигаше, за да замая жертвата, но за да бъде повалена бяха необходими поне половин дузина.

Мат затвори капака на кутията и я пъхна в джоба си.

— Как мислиш, дозата ще стигне ли за да убиеш човек?

— Не зная — отвърна Лени. Тя избра две пушки от стойката. — Да вземем тези.

— Джей!

Худ спря на средата на коридора, обърна се и надникна в хола.

Лидия Хенкък се беше надвесила над Милард Парлет. Ръцете му бяха положени акуратно върху коленете.

— Ела тук да видиш нещо.

Худ огледа отпуснатото лице на Парлет. Старецът очевидно скоро щеше да дойде в съзнание. Очите му бяха отворени, но все още не гледаха на фокус. Худ се наведе, за да го разгледа отблизо.

Едва сега забеляза, че ръцете му не са напълно еднакви. Кожата на едната бе покрита със старческа пигментация. Едва ли възрастта й беше колкото на самия Парлет, но очевидно отдавна не е била подменяна. Ноктите на пръстите бяха загрубели и потъмнели, виждаха се лъкатушещи вени, тук-там разширяващи се в бучици. За разлика от нея кожата на дясната ръка беше по бебешки гладка и розова, незагоряла от слънцето, почти прозрачна. Ноктите бяха съвсем къси, прозрачни и чисти, нещо, с което не биха могли да се похвалят немалко ученици от горните класове.

— Дъртото магаре съвсем наскоро е получило нова присадка — процеди през зъби Худ.

— Не. Погледни тук. — Лидия посочи китката. В основата й се виждаше неравно оцветена линия, не по-широка от половин инч. Беше мъртвешкибледа, с млечносив оттенък. Никога досега Худ не беше виждал такава кожа.

— И тук също. — Подобен пръстен се затваряше около основата на десния палец, чийто нокът беше почти изсъхнал, но кожата под него изглеждаше розова и жизнена.

— Вярно. Но какво е това? Изкуствена ръка?

— Може вътре да има оръжие. Или радиостанция.

— Не, не е радиостанция. Иначе досега да са довтасали. — Худ вдигна дясната ръка на Парлет и опипа с пръсти ставата. Съдовете и сухожилията под меката като кадифе кожа бяха втвърдени и неподатливи, напълно съответстващи на възрастта. — Това е истинска човешка ръка. Интересно защо не я е сменил цялата?

— От него ще разберем.

Худ стана. Чувстваше се отпочинал и готов за нови подвизи. Щом трябва да се чака, ще чакат. И мястото, което са избрали за целта е подходящо.