Лари Нивън - Дар от Земята

Тъкмо се готвеше да излее всичко това върху тях — без да смекчава ни най-малко изразните си средства, когато внезапно откри, че никой не му обръща внимание.

Никой дори не гледаше към него.

Лени бе вторачила поглед в изкуствената камина, Худ гледаше в нея, а Хари Кейн все така седеше в позата на Мислителя. Всички те имаха разсеян вид.

— Ето ти въпрос — произнесе сънено Хари Кейн. — Как ще освободим останалите, когато само четирима успяхме да избягаме? — той огледа присъстващите, забеляза, че не го слушат и отново потъна в размисъл.

Мат почувства, че косата му настръхва. Хари Кейн гледаше право към него, но явно не го забелязваше. И в очите му имаше нещо особено.

Мат се наведе и взе да ги разглежда отблизо досущ като любопитен посетител в музей на восъчни фигури.

Хари подскочи уплашено.

— Ти откъде се взе? — попита той, сякаш Мат бе паднал от небето. — Уф! Ама и теб си те бива!

В отговор Мат само кимна.

— След като всички неочаквано забравихте за мен…

— А как бяха очите ни? — попита Худ. Имаше напрегнат вид, все едно, че се готвеше да скочи върху него.

— Не зная… Като че ли видях нещо… Наведох се да го разгледам отблизо и тогава… — Мат сви рамене — всичко свърши.

— Изведнъж? Не помня да стана изведнъж.

— А какво помниш? — попита го Мат.

— Ами… май нищо не помня. Разговаряхме нещо за очите… или за Поли? Да, разбира се, че за Поли. Мат, безпокои ли те разговорът за нея?

От устата на Мат се изтръгна болезнен гърлен стон.

— Затова значи си го правел. Не си искал да ти обръщат внимание.

— Вероятно.

Худ потърка енергично ръце.

— Така. Сега вече поне знаем, че в теб има нещо и то ти се подчинява. Подчинява се на твоето подсъзнание. Добре! — Той заприлича на професор, който предава урок пред не особено умна аудитория. — Остана ли някой въпрос, на който да не сме отговорили? — той се огледа. — Например, какво общо имат с това очите? Второ: защо, в края на краищата, онзи полицай е стрелял в теб? Трето: защо използваш тези твои способности за да прогонваш момичетата?

— Слава на Мъгливите Демони, Худ! Не виждам никаква разумна причина…

— Келер. — Тих, спокоен, властен глас. Хари Кейн се правеше на Мислителя, зареял поглед в пространството. — Ти каза, че Поли изглеждала разсеяна. Преди малко ние също ли бяхме разсеяни?

— Когато ме забравихте ли? Да, точно така.

— А сега изглеждам ли ти разсеян?

— Да. Почакай малко. — Мат стана и заобиколи Хари, разглеждайки го от различни страни. Имаше вид на потънал в мисли човек. Смръщени вежди, подпряна с юмрук брадичка, неподвижно, прегърбено тяло. Но очите му бяха съвсем бистри. — Не, не изглеждаш. Има нещо друго.

— Какво?

— Очите.

— Имам чувството, че обикаляме в кръг — тросна се Хари. — Хайде, стига си се въртял. Погледни ме отблизо в тия проклети очи!

Мат коленичи върху мутиралата домашна трева и се загледа в очите му. Нищо не му идваше на ум. Спомни си вечерта с Поли. Стояха един срещу друг, от време на време ръцете им се докосваха, той усещаше пулсирането на горещата кръв в шията си и… изведнъж…

— Твърде големи — промърмори Мат. — Зениците ти — те са прекалено големи. Когато някой изгуби интерес към обкръжаващото го, зениците му се стесняват.

— А какви бяха зениците на Поли? — попита Худ. — Разширени, или стеснени?

— Стеснени. Като топлийки. При полицаите също — тези, които дойдоха сутринта да ме вземат. — Той си спомни удивените им физиономии, когато дръпна белезниците, същите тези белезници, които и сега висяха на китките му. Те не се интересуваха от него, просто отключиха гривните и си тръгнаха. А когато за миг очите им се вдигнаха към мястото, където стоеше… — Ето какво беше. Затова му се сториха толкова странни. Зениците им бяха като топлийки.

Худ въздъхна облекчено.

— Въпросът е решен, значи — рече той и се надигна. — Ще отскоча да видя как се справя Лидия с приготвянето на обяда.

— Върни се веднага! — нареди Хари Кейн с тих, заплашителен глас. Худ избухна в смях.

— Престани да грухтиш — продължи Хари. — Каквото и да притежава Келер, може да ни е от полза. Говори!

„Каквото и да притежава Келер, може да ни е от полза.“ Мат почувства, че е дошъл моментът да се намеси. Не биваше да се превръща в послушна марионетка — най-малко в ръцете на Синовете на Земята. Изглежда моментът не беше подходящ за протести.

— Става дума за една рядко срещана форма на телепатия — започна лекцията си Джей Худ. — И тъкмо защото е толкова рядка, вероятно е по-сигурна, отколкото общоизвестните форми. Целта й, във всеки случай, е по-различна. — Той се усмихна доброжелателно. — Струва ми се, че би трябвало да измислим някое по-подходящо название. Телепатия не е най-точната дума…