Лари Нивън - Дар от Земята

Дневна светлина. И едва доловимото бръмчене на мотора. Долови го едва сега, когато екотът от взрива взе да утихва в ушите му. Ако можеше само да вдигне колата право нагоре…

Без нейна помощ ще трябва да пресече един — не, два охранявани моста. Ако полети, затрудненията му отпадат. Стига преди това да не падне с колата.

Можеше, разбира се, да се прибере у дома. Няма да му обърнат внимание, въпреки нескопосаните дрехи. Колонистите не обичаха да си врат носовете в чуждите работи, оставяха тази досадна работа за полицията. А като се преоблече кой ще знае, че е бил един от гостите на купона?

Мат въздъхна и отново огледа контролното табло. Късно е да се отказва. Взривът, открил му пътя навън, бе като знамение, което не можеше да игнорира.

„Я да видим. Четири ръчки в нулево положение. Превключватели: 1–2, 1–3, 2–4, 3–4. Защо е трябвало да ги подреждат по двойки?“ Мат изтегли първата ръчка към себе си. Нищо.

Малък лост с три положения: „Неутрално“, „Земя“, „Въздух“. Мат го постави на „Земя“. Нищо. Ако същевременно беше задал разстоянието от повърхността в инчове пропелерите щяха да се завъртят. Но Мат не го знаеше. Той опита с „Въздух“.

Колата направи опит да се преобърне по гръб.

Озова се във въздуха още преди да го е осъзнал. Обхванат от ужас, Мат задърпа всички управляващи лостове и ръчки, опитвайки се да овладее побеснялата машина и да я задържи в хоризонтално положение. Земята долу продължаваше да се отдалечава, докато накрая овцете върху плато Бета се превърнаха в бели петънца, а къщите на Гама — в миниатюрни квадратчета. Едва тогава колата започна да се снижава отново.

Но дори сега Мат не си позволи да се отпусне.

Лостовете, обозначени с 1, 2, 3 и 4 бяха съответно левият преден, десният преден, левият заден и десният заден пропелери. Спускането на лоста 1–2 снижаваше носа на колата, лост 3–4 навеждаше кърмовата му част, 1–3 — лявата страна и 2–4 — дясната. Мат изравни полета и започна да си мисли, че е хванал бика за рогата.

Но как да лети напред?

Зърна два циферблата, обозначени като „Височина“ и „Завой“, но те не вършеха нищо. А и не смееше да упорства с опитите си. Тогава… да наведе колата напред? Тоест да премести лоста 1–2.

Така и направи — съвсем предпазливо. Корпусът на колата бавно се наклони напред. Още малко… и изведнъж колата се завъртя така, че Платото се изправи пред и над него като грамадна, непреодолима стена. Миг преди да се стрелне към тази стена Мат успя да изравни колата, почака, докато овладее нервите си и се зае със следващия опит.

Тоз път лекичко натисна лоста 1–2, почака три секунди и го върна в изходно положение. Получи се — макар в известен смисъл. Колата полетя бавно напред, но с наведен нос.

Добре, че все още бе обърнат с носа към плато Алфа. Иначе щеше да се наложи да лети с кърмата напред, а това сигурно би събудило подозрения.

Колата се носеше доста бързо, скоростта се увеличи още повече след като натисна бутона „Задкрилки“. Същевременно обаче отново започна да се спуска надолу. Мат си спомни за монтираните под четирите пропелера жалюзи. Засега реши да остави задкрилките спуснати и опита да отвори жалюзите. Изглежда и това решение не беше погрешно, защото колата продължаваше да се носи напред.

Дори престана да се тресе.

И Мат се озова пред най-впечатляващото зрелище, на което някога бе ставал свидетел.

Под него се простираше гората и равнините на плато Бета, но от тази височина съвсем ясно се виждаше и плато Алфа. Склонът между Алфа и Бета наподобяваше стръмна лента, в основата на която се виеше коритото на река. Ето го и Дългия водопад. Вляво от реката беше пропастта, а грохотът от водопада се чуваше дори през пластмасовата стена на кабината. Вдясно се ширеха на първ ипоглед безкрайни равнини, чиито очертания постепенно се губеха в маранята.

Още малко и ще пресече обрива, след което трябва да свие към Болницата. Мат не знаеше как точно изглежда, но не се съмняваше, че ще я разпознае между двата колосални цилиндъра на космическите кораби. Над Бета кръжаха няколко въздушни коли, нито една от тях не беше прекалено близко, а над Алфа — едва сега забеляза — те бяха цял рой. Едва ли щяха да му създадат неприятности. Все още не бе решил на какво разстояние от Болницата ще се приземи, може би дори членовете на екипажа не се допускаха твърде близо. Иначе колата му не се различаваше по нищо от останалите. Всеки, който го види ще реши, че е екипарий. Съвсем разбираема и напълно естествена грешка. Мат така и не разбра, в какво беше сбъркал. За съвсем кратко време се беше научил да управлява сравнително добре въздушната кола — доколкото това е във възможностите на всеки човек. Сигурно щеше да се почувства уязвен, ако знаеше, че на десетгодишна възраст децата на екипариите умеят да летят по-добре от него.