Лари Нивън - Дар от Земята

Вцепенението започна да изчезва. Мат опита да размърда ръце, но те само започнаха да треперят неудържимо. Лъчът отново го намери, задържа го в обсега си и го изпусна. Изведнъж Мат си помисли, че знае причината. Полицаите не смееха да го доближат от страх да не се врежат в земята. Единственият му шанс бе да действа рисковано.

Мат забеляза приближаващия се обрив с размътен взор. Колата прелетя само на няколко ярда над ръба. Вече можеше да се движи, макар и конвулсивно. Обърна се и погледна към преследващите го коли. Макар и примирили се с мисълта, че са го изпуснали, те продължаваха да го следват, за да се убедят, че ще падне в пропастта.

Колко е дълбока мъглата под него? Мат нямаше никаква представа. Вероятно няколко десетки мили. А полицаите ще продължават да кръжат над него, докато изчезне в нея. Обратният път към Платото беше отрязан. Можеше да избира само една посока.

Мат обърна колата с дъното нагоре.

Полицаите се спуснаха още малко, колкото им стигаше смелостта, после увиснаха неподвижно, в очакване. Изминаха още няколко минути, преди преследваната от тях кола да се изгуби в мъглата — постоянно смаляваща се черна точка, която хвърляше тъмна сянка в облаците.

— Много надолу се спуснахме — отбеляза уплашено някой в ефира и забележката му беше последвана от одобрително сумтене.

Полицаите обърнаха колите назад и нагоре — тъй като ръбът на Платото бе останал високо. Те знаеха, че нито една от въздушните коли не е херметически изолирана от околната атмосфера. Почти — но не напълно. Неведнъж през изминалите години се бе случвало някой отчаян смелчага да се спусне отвъд ръба на платото и да навлезе в горните слоеве на отровната мъгла, но неизменно се оказваше, че нивото на отровните газове достига малко над гъстия мъглив слой. Така например, един храбрец на име Грили, бе извършил незабравима въздушна маневра, оставяйки колата си да се спуска право надолу с изключени двигатели, докато почувства първите признаци на проникващите в кабината отровни газове. Полетът продължил близо четири мили, преди навън да го обкръжи изцяло отровна атмосфера. Все пак извадил късмет — успял да се върне невредим. Почти. Наложило се, естествено, да му присадят нови дробове в Болницата. И до ден-днешен на плато Алфа го възхваляват като герой.

Но дори Грили никога не би обърнал колата с покрива надолу. Никой не би го направил, не и ако разбираше поне малко от въздушни коли. Тя просто можеше да се разпадне във въздуха!

Мат не разбираше нищо не само от коли, но и от механика. За него въздушните машини бяха лукс, а не ежедневна необходимост. Колонистите се нуждаеха от евтини къщи, студоустойчиви фруктови градини и самопорастващи килими. Те не знаеха нищо за съдомиялните, електрическите самобръсначки и автомобилите. Всеки сложен механизъм е дело на други механизми и машини, а екипажът се стараеше да предоставя колкото се може по-малко машини и съоръжения в ръцете на колонистите. Малкото, с които все пак разполагаха, бяха предназначени за обществено ползване. Най-сложното средство за придвижване, което Мат владееше, беше велосипедът. Въздушната кола не бе предназначена за полети без жироскоп, но Мат летеше точно по този начин.

Нямаше друга възможност да се изплъзне от преследвачите си, освен като се скрие в мъглата. Колкото по-бързо падаше, толкова повече се увеличаваше дистанцията помежду им.

В началото седалката се притисна към него с цялата мощност на двигателите — приблизително половината от гравитационната сила на планетата. Зад звуконепроницаемите стени пронизително засвири вятър. Въздухът се съпротивляваше с нарастваща сила, докато не уравновеси тягата на пропелерите и тогава Мат премина в свободно падане. И продължи да пада все по-бързо! Сега вече съпротивлението на въздуха започна да взима надмощие над тягата и Мат едва не се стовари върху покрива на кабината. Той вече подозираше, че принуждава колата да върши нещо, за което не е конструирана, но нямаше никаква представа колко отдавна е прекрачил чертата на нейните възможности. Когато въздушното триене започна да го измъква от седалката Мат вкопчи пръсти в облегалките и се огледа за нещо, за което да се хване. Едва сега забеляза поклащащите се колани. След като ги закопча, те не само му помогнаха да се стабилизира, но и му придадоха допълнителна увереност. Изглежда тъкмо за това бяха предназначени.

Взе да се стъмва. Дори небето под краката му потъмня и полицейските коли се скриха от погледа му. Толкова по-добре. Мат превключи всички ръчки на неутрална позиция.