Лари Нивън - Дар от Земята

„Да я запиша ли?“

„Не. Утре сутринта. Нека да преспя, докато е в главата ми. Ако открия нещо, утре ще го коригирам. И без това ще я чета едва вдругиден.“ Имаше предостатъчно време да я запише със собствения си глас, а после да я пуска отново и отново, докато я научи наизуст.

Друг начин нямаше. Трябва да накара екипариите да разберат всичко. Твърде дълго бяха живели като богоизбрани управници. Ако този път не успеят да се приспособят…

Неговите потомци… дори те рядко споменаваха политиката и почти никога не говореха за властта. А Парлети бяха необикновена фамилия. В днешно време Милард Парлет можеше да се похвали с цяла армия от внуци, правнуци, праправнуци и така нататък, при това той се стараеше да ги вижда колкото се може по-често. Тези от тях, които се поддаваха на разпространената сред екипариите мода да се обличат изискано, да се занимават с клюки и безсмислени състезания, с чиято помощ аристокрацията прогонваше скуката, го вършеха против волята на Милард Парлет. Какво да се прани, нито един екипарий не би могъл да избегне съдбата си.

Но какво ще стане, когато се измени равновесието на силите?

Ще настъпи объркване, ето какво. Известно време те ще продължават да живеят в своя измислен свят, да вярват сляпо в напълно фалшиви предположения, докато накрая бъдат унищожени.

Какви са шансовете… шансовете да се вслушат в гласа на един старец?

Не. Просто е преуморен. Милард Парлет остави листа върху бюрото, стана и излезе от кабинета. Поне ще ги накара да го изслушат. По нареждане на Съвета, в неделя в два часа всеки чистокръвен екипарий ще бъде пред своя стереовизор.

Ако съумее да ги убеди… Длъжен е.

Не той, те са длъжни. Длъжни са да разберат двуличната благословия, която им бе донесъл рамробот 143.

Дъждът изпълваше кораловия дом с постоянен барабанящ шум. Сега вече влизаха и излизаха само полицаите-изпълнители. Тъкмо изнасяха последния упоен колонист, когато на прага се появи майор Янсен.

Майорът завари Исус Пиетро изтегнат в един фотьойл в гостната. Той постави пред него купчина снимки.

— Тези пък кои са?

— Бунтовниците, които още не сме заловили, сър.

Исус Пиетро се надигна с усилие. Униформата му беше подгизнала от дъжда.

— И как ви се изплъзнаха?

— Понятие нямам, сър. Досега никой не е успявал да ни избяга.

— Тук няма тайни подземни тунели. Ехолокаторите щяха да ги открият. Хъм. — Исус Пиетро прехвърляше чевръсто снимките. Под повечето лица бяха изписани имена, имена, които Исус Пиетро си беше припомнил малко по-рано същата вечер.

— Това е ядрото — промърмори той. — Ако ги заловим, смело можем да заявим, че сме унищожили този клон на Синовете на Земята. Къде са те?

Помощникът мълчеше. Знаеше, че въпросът е риторичен. Исус Пиетро се облегна назад и втренчи поглед в тавана.

„Къде са те?“

„Тунели не открихме. Значи не са избягали под земята. Освен ако сред хората ми има предатели. Не, няма, уверен съм. Кръгът се затваря.“

„Дали не са се добрали до ръба на платото? Невъзможно — обривът се охранява по-бдително от останалата местност. Тези нещастници имат отвратителния навик да се хвърлят в пропастта, когато ги притиснат в ъгъла.“

„Въздушна кола? Съгласно закона колонистите нямат право на въздушен транспорт, а и от доста време не е имало съобщения за кражби.“ В интерес на истината Исус Пиетро подозираше, че поне един от членовете на екипажа поддържа и подпомага организацията Синове на Земята. Не разполагаше с доказателства, нито подозираше конкретни хора, но историята на света, която познаваше добре, показваше, че революциите винаги са се зараждали във върховете на обществото.

С въздушна кола би могъл да ги снабди някой екипарий. Докато са в нея никой няма да ги спре.

— Янсен, провери дали през последния час над околността не са кръжали въздушни коли. Ако са били забелязвани, разпитай колко на брой и се поинтересувай за отличителните им черти.

Майор Янсен си тръгна без да проявява учудване пред странната заповед.

В нишата на почистващия биоавтомат един от полицаите се бе натъкнал на четирима упоени колонисти. Той ги изтегли навън и влезе да я огледа по-внимателно.

Униформата на Исус Пиетро бе започнала да изсъхва. Той седеше, притворил очи и положил ръце на корема. По стар навик водеше мълчалив разговор със себе си.

„Исус Пиетро, това е много странна къща.“

„Да. Почти демонстративно колониална.“ (с доловим оттенък на презрение).

Исус Пиетро огледа розовите коралови стени и плоския пясъчен под, завит по краищата, за да се слее с извивката на стените. Общото впечатление не беше никак неприятно, но все пак в дома се чувстваше липсата на женска ръка. Хари Кейн беше ерген.