Лари Нивън - Дар от Земята

„Слуховият апарат — рече си Мат. — Повикали са я.“ Той реши да остане при бара и да изпие още едно, въпреки опитите на тълпата да го отнесе встрани. И без това беше доста пиян и се радваше на постижението си. Вече не вярваше, че причината е в слуховия апарат. Твърде много момичета бяха изгубвали интерес към него също така внезапно, както Поли. Не беше просто разочарован. Болеше го душата. А водката помагаше да се пребори с болката. Някъде към десет и половина той се озова на другия край на бара. Момчето, което бе заело мястото на предишния барман, вече пребиваваше в пиянско опиянение и с радост му отстъпи мястото си. Мат също бе почти мъртво пиян Въпреки това продължи да раздава напитки със сериозно и съсредоточено изражение, без да раболепничи. Тълпата взе да оредява. Градът отвън спеше непробуден сън. Повечето тротоари се бяха навили и прибрали до настъпване на следващия ден. Тези революционери изглежда са привикнали да стават късно. Мат подаваше чашите с автоматични движения, той самият бе спрял да пие.

Водката взе да свършва. Друго, освен тази великолепна напитка, създадена от вода и захар с помощта на специално обучени земни бактерии, нямаше. „Какво пък — нека свърши — рече си злобно Мат. Може да се сбият и да стане интересно.“

Той подаде поредната чаша водка с грейпфрут, но ръката на клиента не изчезна от плота. Мат постепенно осъзна, че тя принадлежи на Лени Метсън.

— Здравей — подхвърли той.

— Здрасти. Искаш ли да те сменят?

— Защо не?

Някой се намърда зад плота — беше един от едрите приятели на Лени — и тя го поведе през оредялата тълпа към по чудо пустеещия диван. Мат се отпусна тежко на дивана. Затвори уморено очи, но стаята веднага започна да се върти.

— Винаги ли се насвяткваш така?

— Не. Нещо ме яде.

— Ще ми го кажеш ли?

Той се обърна и я погледна. Кой знае защо в помътнялото му от изпития алкохол съзнание се отпечатаха прекалено голямата й уста и изцъклените очи. Въпреки това тя му се усмихваше със съчувствие и любопитство.

— Виждала ли си някога девствен мъж на двайсет и една години? — попита той, стараейки се да не изпусне реакцията й.

— Не. — Крайчетата на устните й увиснаха по странен начин. Опитва се да се засмее, досети се Мат. И обърна глава.

— Не можа ли да я заинтригуваш?

— Не е това! По дяволите!

— Тогава какво?

— Тя ме забрави. — Мат почувства, че изтрезнява от напрежението да поддържа нормален разговор. — Всички момичета, които ухажвам, в един момент просто забравят за мен. Не зная защо.

— Ставай.

— А?

Мат усети, че го теглят за ръката. Стените отново се завъртяха и той разбра, че въобще не е изтрезнял, просто седнал е бил малко по-уверен. Лени продължаваше да го тегли упорито и той се зарадва, че не падна веднага. Изведнъж наоколо стана тъмно — като в шахтата.

— Къде сме?

Отговор не последва. Нечии меки, нежни ръце разкопчаха ризата и разрошиха космите на гърдите му. Панталоните му се свлякоха надолу.

— А, това ли било — произнесе удивено той. Прозвуча толкова глупаво, че му се искаше да побегне навън.

— Не изпадай в паника — успокои го Лени. — Ама че си нервен! Ела тук. Да не се спънеш в нещо!

Мат успя да се измъкне от крачолите си без да тупне долу. Голите му колене удариха някакъв ръб. „Падай напред“ — посъветва го Лени и той я послуша. Лицето му потъна в изпънатия като пружина пеновъздушен матрак. Нейните яки и уверени ръце се отпуснаха върху гърба му и започнаха да масажират мускулите му. Той лежеше, изпънал ръце напред и отпуснал тяло. Усещаше как пръстите докосват всяко сухожилие и прогонват умората отвътре.

Когато най-сетне отново възвърна силите и увереността си, Мат се обърна и я привлече към себе си.

Вляво от Исус Пиетро се издигаше купчина със снимки, висока цял фут. Пред него бяха поставени три фотографии, явно направени със скрита камера. Исус Пиетро ги бе подредил и сега ги разглеждаше. Под една от тях написа някакво име. Останалите не му говореха нищо, той ги събра и ги мушна в купчината. След това стана и се протегна.

— Сравнете тези със заподозрените, които вече заловихме — нареди той на своя помощник. Помощникът отдаде чест, събра снимките и излезе. Исус Пиетро тръгна след него. Отвън бяха паркирани фургоните.

Почти половината от тазвечерните гости на Хари Кейн бяха натъпкани вътре. Снимките бяха направени по-рано същата вечер, докато пристигаха на купона. Благодарение на феноменалната си памет Исус Пиетро вече бе идентифицирал повечето от тях.