Лари Нивън - Дар от Земята

— Очевидно не са уговорили предупредителен сигнал, че навън е чисто — отбеляза Исус Пиетро. — Глупаво.

Виж, той не би постъпил така, ако ръководеше Синовете на Земята. А защо да не изпрати примамка — да речем от ентусиасти, жадуващи да постъпят в редовете на тайната организация? Ако първите няколко не се завърнат, ще изпрати още, през неравни интервали, докато водачите направят опит да избягат.

Да избягат къде? Хората му не бяха открили никакви запасни изходи, ултразвуковите радари докладваха, че няма подземни тунели.

Изминаха няколко секунди преди Исус Пиетро да осъзнае, че микрофонът е засякъл разговор. Той побърза да се надвеси над говорителя.

— Можете да останете, докато не ви доскучае, после си отивайте. И запомнете — това е най-обикновен купон, в стил „открити врати“. Тези, които нямат нищо важно за казване, да си тръгнат преди полунощ. Които искат да разговарят с мен, да се възползват от обичайните канали. Помнете — не се опитвайте да извадите слуховите устройства, те ще се самоунищожат в шест часа сутринта. Приятно забавление!

— Какво каза той? — попита докторът.

— Нищо съществено. Ще ми се да узная, дали това беше Кейн. — Исус Пиетро кимна на доктора и двамата полицаи. — Продължавайте — каза той и излезе.

— Защо си тръгна? Тъкмо взе да става интересно.

— Ами, интересно. Чашата ми е празна, а и се надявах да ме последваш.

Поли се засмя.

— Ти май вярваш в чудеса.

— Така си е. Ти защо тръгна?

Обкръжени от шумна тълпа, която изпълваше стаята до всички краища, потопени във водопад от човешки гласове, Поли и Мат в известен смисъл бяха останали насаме. Възпитанието и липсата на интерес не позволяваха на никой от околните да се заслушва в разговора им. А и как да следиш два различни разговора едновременно? В тази стая с променливи стени и враждебно щръкнали лакти те бяха сами, като в телефонна будка.

— Според мен Джей се е побъркал на тема парапсихология — продължаваше Поли. Не отговори на въпроса на Мат, но той и не настояваше. Беше се надявал да напусне незабелязано спора около Худ. Поне в това успя. Само дето тази Поли, с която сега разговаряше, изглеждаше някак друга, различна и във всеки случай мотивите, за да дойде при него, не бяха тези, на които се бе надявал.

— През цялото време ли дрънка за това?

— Ами да. Мисли, че ако владеехме… — Тя млъкна. Момиче с тайна. — Хайде да забравим за Джей. Разкажи ми за себе си.

И така той заговори за рудокопните червеи, за детството си, за училището в девети сектор на плато Гама, спомена дори чичо Мат, загинал като бунтовник, но тя не обърна внимание на забележката. Поли разказа, че е израснала само на четирийсет мили от тук, близо до Колониалния университет и описа работата си в енерго-ретранслационната станция на Делта. Не каза нищо само за слуховия апарат.

— Приличаш ми на момиче, което си има тайна — подхвърли Мат. — Заради усмивката ще е.

Тя се приближи към него, този път съвсем близо и сниши глас.

— Можеш ли да пазиш тайна?

Мат се усмихна само с ъглите на устата си, давайки да се разбере, че знае какво ще последва. Няма начин да не му я каже.

— Мога.

Така и стана. Само че тя не се отдръпна. Двамата продължаваха да се гледат усмихнати, на разстояние от няколко инча, доволни за миг от тишината, която щеше да се стори като грохот при бомбардировка за гост от далечното минало. Тя наистина беше много красива. В лицето й се таяха примамка и опасност, тялото й — под свободно спускащата се туника — бе стройно, гъвкаво и женствено, като тяло на танцьорка. Загледан в широко отворените й очи, Мат усещаше неизразимо удоволствие. Но мигът отмина и те заговориха за маловажни неща.

Тълпата се раздвижи и ги отнесе в другия край на стаята. За съвсем кратко двамата достигнаха бара и поискаха нови порции, сетне отново се оставиха на волята на тълпата. Имаше нещо хипнотизиращо в неспиращия грохот, ала също така то обясняваше защо подобни шумни веселби бяха на мода вече повече от половин хилядолетие — тъй както монотонният шум отдавна вече намираше приложение при хипнозата. Времето престана да съществува. Дойде мигът, когато Мат разбра, че ей сега ще покани Поли да дойде с него у дома и тя ще се съгласи. Той се напрегна, готов за скок и…

Така и не му се отдаде тази възможност.

Лицето на Поли неочаквано се промени, сякаш се беше заслушала в нещо, което само тя можеше да чуе. Слуховият апарат? Мат реши да се преструва, че не знае нищо, но и тази възможност не му се отдаде. Защото Поли внезапно изчезна, разтвори се в тълпата, като че ли си беше спомнила за някаква неотложна дреболия. Мат направи безуспешен опит да я последва, но морето от хора се затвори пред него.