Лари Нивън - Дар от Земята

Нощта бе тъмна и хладна. Над Платото духаше силен вятър, носейки мирис на дъжд.

Дъжд.

Исус Пиетро погледна нагоре и видя, че половината от небето е покрита с мастилени петна. Опита се да си представи как би изглеждал набег насред проливен дъжд. Тази мисъл никак не му хареса.

Той се върна в кабинета и включи радиостанцията на общия канал.

— Слушайте всички. Започва втори етап. Сега.

Лени се засмя тихичко. Вече може да се присмива на всичко, което иска — ако поиска.

— Мисля, че е естествено първия път да се притесняваш.

— И с теб ли беше така?

— Ами да. Но Бен беше много внимателен. Добър човек е нашият Бен.

— Къде е той сега? — Кой знае защо Мат почувства благодарност към този непознат Бен.

— Ами той… него го няма. — „Престани“ — се долавяше в гласа й.

— Имаш ли нещо против да запаля светлината?

— Ако намериш копчето — отвърна Лени.

Изглежда не очакваше, че Мат ще се справи в непрогледния мрак, но той успя. Чувстваше се необичайно спокоен, някак умиротворен. Обърна поглед към Лени, беше се изтегнала в леглото с разпилени коси, и си спомни допира на топлата й кожа. Реши ли, отново може да я има. Това беше усещане за сила, каквато доскоро не притежаваше.

— Страхотно беше — въздъхна той.

Лени се разсмя чистосърдечно. Мат коленичи в леглото и опря ухо на пъпчето й, за да се наслади на леката вибрация на коремните й мускули.

Изведнъж навън заваля и капките забарабаниха по дебелите коралови стени. Двамата млъкнаха и се ослушаха. И тогава Лени неочаквано се вкопчи в рамото му и прошепна уплашено:

— Нападение.

„Тя иска да каже наводнение“ — помисли си Мат, докато се обръщаше да я погледне. Лицето й беше разкривено от ужас, устата й беше отворена широко, а ноздрите й трептяха развълнувано. Набег — ето за какво говори!

— Тук има таен изход, нали?

Лени поклати глава. Слушаше недоловимите гласове от слуховия апарат.

— Но все трябва да има някакъв начин за измъкване. Не се плаши, не настоявам да ми кажеш за него. Аз съм вън от опасност. — Лени го погледна стреснато и той побърза да добави: — Да не мислиш, че не видях слуховите апарати? Но това не е моя работа.

— Твоя е, Мат. Поканиха те, за да те огледаме всички. Рядко си позволяваме да приемаме тук чужди хора. Избираме само такива, които възнамеряваме да приемем при нас.

— Охо?

— Така е, Мат. Изход няма. Изпълнителите разполагат с апаратура за откриване на тунели. Но имаме скривалище.

— Добре.

— Само че не можем да го стигнем. Полицаите вече са в къщата. Всеки момент ще я напълнят с приспивателен газ. Още малко и ще започне да се просмуква под вратата.

— Прозорецът?

— Там вече ни очакват.

— Да опитаме поне.

— Хубаво. — Тя скочи и навлече роклята. Друго за обличане нямаше. Мат също бе готов. Вдигна масивния мраморен пепелник, запрати го в стъклото и го последва. Слава на Мъгливите Демони, че на Планината Ягледай не се произвеждаха непробиваеми стъкла.

Два чифта ръце се сключиха на китките му още преди краката му да докоснат тревата. Мат ритна напосоки и някой каза „ууф“. С периферното си зрение забеляза, че Лени е скочила от прозореца и се отдалечава тичешком. Чудесно, той ще им отвлече вниманието. Напрегна мишци да се освободи от хватката. Нечий тежък юмрук се стовари върху брадичката му. Коленете му се подгънаха. В очите му се мярнаха искри, последвани от непрогледен мрак. Безсилието продължи съвсем кратко. Мат направи последно, нечовешко усилие да се освободи и усети, че едната му ръка се изплъзва. Той замахна и лакътят му се вряза в мека, податлива плът — кратко, незабравимо усещане за пълноценност и превъзходство. Беше свободен и побягна.

Само веднъж в живота си бе удрял толкова силно друг човек. Почти бе сигурен, че носът на пострадалия е счупен. Сега вече ако им падне на Изпълнителите!

Тревата под краката му бе влажна, предателски хлъзгава. Кракът му попадна върху някакъв мокър, плосък камък, той се подхлъзна и се изпързаля по лице и рамо. На два пъти го улавяше яркият кръг на прожектора и той залягаше, изчаквайки светлината да отмине. Веднага след това се надигаше и наново се втурваше в нощта. Сигурно дъждът им пречеше да го открият. Наблизо блясваха светкавици, но Мат нямаше понятие дали му помагат, или пречат.

Той продължи да тича дори след като беше съвсем сигурен, че се е измъкнал.

„Край“.

Милард Парлет отмести стола назад и прочете написаното със задоволство. Върху бюрото бе подредена последната му реч. Той вдигна най-горната страница, обърна я и започна да подрежда останалите в правилния ред.