Лари Нивън - Дар от Земята

Зад почтителната маска на Исус Пиетро се криеше раздразнение. За първи път от четири години насам беше подготвил голям набег срещу Синовете на Земята и Милард Парлет избра точно тази нощ, за да посети Болницата. Защо сега? Слава на Мъгливите Демони, че се вясваше най-много веднъж на два месеца. Всяко посещение на екипарий неизменно предизвикваше хаос сред подчинените на Исус. Добре че този път Парлет бе дошъл право при него. Веднъж го бе повикал у дома си и тогава Пиетро се почувства направо ужасно. Тук той бе в свои води. Кабинетът му бе истинско продължение на собствената му личност. Бюрото, с форма на бумеранг, го затваряше от три страни и осигуряваше максимално работно пространство. Тук имаше три фотьойла за посетители с различни степени на удобство — за екипарии, за Болничния персонал и за колонистите. Кабинетът беше голям, квадратен, задната му стена бе леко извита. Докато останалите три стени имаха мека, кремава окраска, задната лъщеше в металночерно. В действителност, тя бе част от външния корпус на „Планк“ — корабът, докарал хората на този свят. Седнал зад бюрото, Исус Пиетро усещаше с гърба си извиращата от него енергия.

— Нашият единствен проблем — продължи с равен глас той, — е, че не всички гости на Хари Кейн са въвлечени в конспирацията. Поне половината от тях са поканени за прикритие. Докато отделим едните от другите ще мине доста време.

— Това ми е известно — кимна старецът. Имаше грапав глас. Милард Парлет бе издължен и кльощав, съвсем като Дон Кихот, само дето очите му не блестяха безумно. Напротив, те искряха от интелигентност и не пропускаха нищо. Вече близо двеста години Болницата поддържаше тялото, ума и мозъка му в добро функционално състояние. Вероятно дори самият той не знаеше каква част от него е заимствана от колонисти, осъдени за тежки престъпления. — Защо точно тази вечер?

— А защо не, сър? — Исус Пиетро подуши накъде бие разговора и умът му започна да работи трескаво. Милард Парлет не беше вчерашен. Старецът бе един от малцината екипарии, които доброволно се нагърбваха с тежестта на управлението. По-голямата част от трийсетте хиляди екипарии на Планината Ягледай се забавляваха да измислят какви ли не сложни и разнообразни игри: спортни състезания, различни модни стилове, променящи се в зависимост от половин дузина общоприети правила, нелепи и закостенели социални взаимоотношения. Парлет предпочиташе да работи — от време на време. За себе си бе избрал управлението на Болницата. Той беше достатъчно компетентен, умът му сечеше и макар да се появяваше рядко, изглеждаше винаги в течение на събитията и не бе никак лесно да бъде излъган.

— Ето вчера, например — случаят с капсулата от рамробота — продължаваше той. — Вашите хора претърсиха целия район за шпиони. А днес вече подготвяте първия за годината набег. Какво следва — че според вас някой се е измъкнал, така ли?

— Не, сър! — възрази Исус, но Парлет очевидно не беше доволен. — Става дума за най-обикновено презастраховане. Ако някой от колонистите е узнал нещо за товара на капсулата, тази вечер той ще се появи при Кейн — пък дори и самият дявол да му прегражда пътя.

— Не одобрявам комара — рече Парлет. Исус Пиетро отчаяно търсеше подходящ отговор. — И вие също, както разбирам, не обичате да залагате на случайността. Много добре, Кастро. Сега. Какво направихте с капсулата на рамробота?

— Мисля, че служителите от органната банка я разопаковаха, сър. Съдържанието й беше предадено за съхранение. Искате ли да го разгледате?

— Да.

Исус Пиетро Кастро, Глава на Изпълнението — единствената въоръжена организация на цялата територия на планетата — скочи припряно за да изпълни нареждането. Все още имаше време да участва лично в набега, ако побързат. Нямаше обаче нито един възпитан начин да накара един екипарий да се забърза.

Худ беше прав. Поли Торнкуист бе прекрасна. Освен това беше дребничка, мургава и мълчалива и Мат определено искаше да я опознае по-отблизо. Поли имаше дълга, мека черна коса, прями кафяви очи и усмивка, която цъфтеше на устните й дори когато се опитваше да бъде сериозна. „Изглежда като някой, който пази важна тайна“ — помисли си Мат. Не говореше, предпочиташе да слуша.

— Парапсихичните способности не са мит — настояваше Худ. — Още когато „Планк“ е напускал Земята, там вече са били разработени средства за усилването им. Дори на телепатията вече е можело да се разчита… почти.

— Защо „почти“?

— Сигурно си чувал, че е имало специално обучени хора, които можели да четат мислите на делфините. Освен това канели телепати в качеството на свидетели при криминални престъпления…