Патрик Лий - Проломът

Травис виждаше, че нищо от това не вдъхва увереност у Пейдж.

Отвън сградата беше прекрасна. Стара каменна фасада, устремена към небето. Калдъръм по пътеката. Ограда от ковано желязо блестеше в мъглата, уловила светлините на града.

Отвътре мястото приличаше на дом на маниак, който не може да мине покрай магазин за стари компютри, без да изкупи цялата стока — и който го е правил поне няколкостотин пъти. Травис не се оправяше много с компютрите — не си бе купил през годината, откакто отново стана част от свободния свят, а последния път, когато бе виждал такава машина, преди да влезе зад решетките, терминът „електронна поща“ все още не беше неразривна част от популярната култура. Беше виждал впечатляващото оборудване на брат си за домашния му бизнес и бе влизал няколко пъти в интернет от библиотеката на Феърбанкс. С това опитът му се изчерпваше. Но дори един поглед към интериора на Театерщрасе 7 му бе достатъчен да разбере, че дори да е опитен потребител, това изобщо няма да му помогне. Дори инженерите на суперкомпютри биха се затруднили. Нямаше съмнение, че Тангента е довела тук най-добрите си специалисти.

Още от фоайето на партера, където стояха на пост шестима от друго берлинско отделение, цялото вътрешно пространство, от стена до стена и от пода до тавана, бе изпълнено с жици, конзоли, кабели и устройства, които Травис изобщо не познаваше. Същинска джунгла от платки, осветена отвътре от своя собствена галактика мънички индикаторни лампички. Тук-там по стените и тавана имаше вентилатори, насочени към някой особено гъст участък жици — въртяха се с пълна скорост сигурно от години. На други места тихо бръмчаха климатици — топлият въздух се извеждаше по метални тръби към външните стени.

— Не сте ли спирали тока, откакто сте овладели това място? — попита Травис.

— О, не — отвърна Пейдж.

Каза го така, сякаш я беше попитал дали й се е случвало да жонглира с бръсначи. В отговора й обаче имаше и нещо повече. Травис остана с впечатлението, че скоро ще разбере какво точно, затова не попита.

— Сградата се захранва от градската мрежа, но има и генератори, достатъчно мощни за всичко тук. Включваха се на два пъти по време на аварии. За щастие.

Тръгнаха през фоайето към стълбите. В закътаното място под тях Травис видя нещо, което не съответстваше на останалата обстановка. Приличаше на малко ателие на художник — изправен край стената триножник, няколко празни платна и пръснати в ъгъла туби маслена боя, покрити с прах.

— Това пък какво е?

— Нищо, доколкото можем да преценим — отвърна Пейдж. — Може би вехтории от онзи, който е притежавал сградата преди Пилгрим.

Електронната джунгла продължаваше и нагоре по мраморните стъпала и се виеше по шпинделите на парапета. Свободната пътека позволяваше да се движат само в колона по един. Пейдж тръгна първа, следвана плътно от Травис.

На всеки етаж от стълбите тръгваха по няколко подобни тесни пътеки. Каквато и роля да бяха играли по времето на Пилгрим, сега вършеха работа на Тангента. Травис забеляза, че повечето водят към външните стени и вървят покрай тях, като позволяват достъп до прозорците, на няколко от които имаше снайперисти и наблюдатели.

На третия етаж Пейдж поведе групата по едно от разклоненията. Минаха покрай три снайперистки поста. След това пътеката отново се насочи навътре, към плетеницата кабели, силиций и примигващи лампички. Накрая се озоваха на нещо като полянка — кръгло празно пространство с диаметър около шест метра. В центъра му имаше стоманена кутия с размерите на нощно шкафче. Дебел сноп увити жици се спускаше от балдахина отгоре и влизаше в кутията през дупка в капака. Самият капак беше заварен.

Пейдж отстъпи настрани от пътеката, но само колкото да му позволи да вижда. Продължаваше да му препречва пътя и Травис не можеше да излезе от тунела и да приближи стоманената кутия.

— Никога не се доближаваме повече до това нещо — каза тя. — Първият оглед на мястото ни показа, че трябва да сме предпазливи. В сградата има общо пет подобни кутии. Така и не сме се опитвали да ги отворим.

— Просто ви се е изчерпало любопитството, а?

Пейдж се усмихна мрачно.

— Да. Освен това са поставени върху везни, които са достатъчно чувствителни, за да реагират и на най-малката промяна в разпределението на тежестта. Достатъчно е да поставиш ръка върху или отстрани на кутията, за да се случи нещо лошо. Същото нещо би се случило и ако спре токът.

Травис не каза нищо. Погледът му се спря върху тънката черна подложка под кутията — от нея се виеха тънки жици и се губеха в джунглата.