Патрик Лий - Проломът

— Четвърти октомври хиляда деветстотин осемдесет и шеста — каза оплешивяващият мъж. — Видеодемонстрация на единица нула две нула пет, Арес.

Човекът влезе в клетката с куба, затвори вратата и я заключи отвътре. После започна да работи по куба, да мести символите по повърхността му и да ги подрежда. Камерата даде по-общ план и показа група хора, седнали на столове около клетката; най-близкият бе на около три метра от нея. Мъже и жени, на възраст между двайсет и четиридесет. Облечени неофициално. В тях нямаше нищо особено, само дето бяха малко напрегнати. Нещо щеше да се случи и те го знаеха.

Мъжът в клетката приключи с работата си върху куба. Предметът внезапно блесна с ярка светлина, която освети образа и накара стаята да изглежда по-тъмна. В същия миг всички с изключение на трима от седящите се обърнаха рязко и изгледаха мъжа в клетката с нещо като изненада.

После скочиха като един и се втурнаха към него като бейзболисти, тичащи презглава да надбягат противника. Стигнаха до клетката едновременно, мъчеха се с всички сили да се доберат до човека вътре. Ръце се протягаха между прътите. Ръце сграбчваха стоманата и я разтърсваха. Някои от нападателите отстъпиха назад и нанесоха силни ритници по ключалката на вратата. Ако успееха да стигнат до оплешивяващия, със сигурност щяха да го разкъсат на парчета. Нямаше място за съмнение.

От движенията им ясно личеше, че целта им не е самият куб. Не искаха да го унищожат, нито дори да го вземат; реакцията им бе насочена към мъжа, който го държеше. Някои клякаха и се мъчеха да го хванат за краката. Други се покатериха върху клетката и мушнаха ръце между прътите с надежда да се доберат до главата му. Искаха да го убият. Нищо друго.

Но ако се изключи яростта им, действията им бяха изненадващо нормални. Нищо не показваше, че хората са контролирани като безмозъчни марионетки или са доведени до някакво животинско състояние на ума. Нищо подобно. Бяха просто изключително вбесени, изцяло съсредоточени върху целта си. Ако не друго, умовете им бяха по-ясни заради притока на адреналин. Пред очите на Травис двама от тях се посъветваха, след което единият извади ключове за кола и се опита да отключи с тях.

Мъжът в клетката само се взираше в ордата около себе си, поразтърсен от ставащото, но в никакъв случай изненадан. Точно като ихтиолог в клетка против акули.

Травис загледа тримата, които бяха останали по местата си. Те се намираха най-далеч от клетката. И най-далеч от оранжевия куб. Предметът сякаш имаше обхват на действие и те бяха непосредствено извън него. Един от тях вдигна очи, привлечен от някой извън кадър. Кимна в отговор на нещо, стана и направи само една крачка към клетката. Погледът му изведнъж стана жесток. Челюстта му се стегна. Секунда по-късно вече тичаше към плешивия и се набута в множеството.

Видеозаписът свърши.

Известно време Травис продължи да се взира в екрана, после погледна Пейдж и попита:

— Какво е писано за това чудо? Че вбесява хората ли?

— Свързано е по някакъв начин с Р-комплекса — каза тя. — С рептилоидната основа на мозъка, откъдето идват реакциите от типа „бий се или бягай“. Където се поражда яростта. Кубът прави две неща. Първо, набелязва всеки в рамките на няколко крачки около себе си като цел. После въздейства върху всички останали в радиус шест метра от себе си, увеличава агресивността им до максимум и ги насочва срещу целта.

— Обзалагам се, че някой в Бордър Таун е научил това по трудния начин — отбеляза Травис.

Пейдж кимна и извърна поглед. Травис реши да не я разпитва за подробности.

— Случайно да е излизало нещо хубаво от Пролома? — попита Травис. — Моментален генератор на кученца, нещо от този род?

Пейдж успя да се усмихне.

— Не всичко е лошо. Ако оцелеем през следващите трийсет и шест часа, ще ти покажа някои от хубавите неща.

Някъде над Гренландия Травис отпусна облегалката назад и се опита да си почине. След няколко минути вече спеше.

Пейдж го гледаше.

След малко се усети и извърна очи, макар че в помещението нямаше никой, който би могъл да я види.

Не беше сигурна какво чувства към него. И с пълни основания — в момента чувствата й бяха пресилени до крайност. Този човек я беше спасил от най-ужасното нещо, което бе преживявала, бе се появил изневиделица, с гръм и трясък, след което я бе носил повече от двайсет и пет километра до безопасно място. Спомените й от пътуването през планините, преди напълно да изгуби съзнание, се състояха от кратки моменти на пробуждане. Идваше на себе си в ръцете му, носена като дете. Това беше отвратително — да не може да се държи на крака, след като години наред бе тренирала тялото си според стандартите на специалните части. Но имаше и нещо друго и нямаше начин да го отрече — в същото време й беше хубаво да я носят. Ирационално хубаво, на някакво първобитно ниво, сведено изцяло до уязвимост и сигурност. Той просто я беше накарал да се чувства в безопасност.