Патрик Лий - Проломът

А после го целуваше. Господи, защо го беше направила? Нямаше реална необходимост от това — той вече беше изиграл ролята достатъчно добре, поне що се отнася до хеликоптера. Сега й се искаше да припише случилото се на делириума, но фактът бе, че точно в онзи момент бе съвсем на себе си. Вятърът от вертолетни перки се оказа много ефективен будилник.

Отново го погледна. Дълбоко заспал, слънчевите лъчи осветяват гърдите му, сенките от гънките на ризата му се движат от дишането.

Не, определено не се доверяваше на чувствата си. Само преди няколко часа бе видяла историята на живота му на екрана на компютъра си и я бе приела като ритник в корема, а веднага след това се хвана, че търси начини да го оправдае, да не го вини за онова, което беше направил, за онова, което е бил в далечното си минало. Беше цяло чудо, че не каза всичко това на глас и не се изложи пред собствените си хора.

И всичко това бе наложено върху нещо, с което изобщо не искаше да се захваща.

Баща й.

Не беше плакала. От първоначалната й реакция на поляната. Беше се опитала. Беше се опитала поне да го приеме, да се убеди, че наистина се е случило. Засега не се получаваше. Беше твърде голямо, бе станало твърде скоро, просто не можеше да долови размерите му.

Щеше да му дойде времето. Нямаше защо да пришпорва нещата.

Засега реши и тя да подремне малко. Стана и излезе, за да си намери друго спокойно място.

Травис усети някой да разтърсва рамото му. Беше ли спал изобщо? Сякаш не. Отвори очи и видя стоящата над него Пейдж. Светлината от лампите на тавана образуваше ореол около нея. Тъмнината навън се нарушаваше на всеки няколко секунди от сигналните светлини на крилото.

— Кацаме след пет минути — каза Пейдж.

Травис кимна. Тя излезе, за да говори с някого в коридора.

Самолетът се спускаше стръмно и разкриваше добър изглед към целта им — базата на швейцарските ВВС в Мейринген. Пистата се врязваше по обезпокоително познат начин между планинските хребети.

След десет минути Травис излезе от намиращата се на нивото на пистата врата. Звездите сияеха ярко над планините.

Очакваше ги хеликоптер — по всяка вероятност „Чинук“ — с две перки, които вече се въртяха на празни обороти. Екипът прехвърли екипировката и след пет минути отново бяха във въздуха и летяха на север към Цюрих и онова, което ги очакваше на Театерщрасе 7.

Цюрих се приближаваше до онова, което си бе представял Травис.

Седеше до Пейдж в последния джип от колоната, пътуваща към центъра на града. Под черното небе изчистените линии на вековните сгради се спускаха начупено към реката. Долу пред тях над ниските каменни блокове покрай брега се стелеше мъгла и сивите й призраци пълзяха по крайречните улици. Колоната навлезе в нея малко преди да завие наляво по Театерщрасе.

Напред и отдясно се появи девететажна сграда, издигаше се направо от водата и заемаше няколко пресечки. Пейдж и останалите в колата реагираха при вида й, макар и почти неусетно. Пръсти несъзнателно пристягаха ремъците на бронираните жилетки. Стискаха ложи на карабини. Барабаняха по облегалки.

Отделението оператори бе сложило екипировката си на борда на хеликоптера. Травис не беше попитал дали са се сетили и за него. Бяха. Освен бронежилетката той имаше и миниатюрен предавател в ухото — микрофон и приемник едновременно, който винаги бе включен и свързан с останалите от екипа. Бяха му дали и оръжие. Карабина, подобна на техните. Същата като онази, с която вече беше убил, докато клечеше над калната дупка в Аляска.

Пейдж се обади по мобилния си телефон в Бордър Таун за нова информация. Правеше го на всеки пет минути, откакто бяха кацнали в Мейринген. Точно в този момент на девет хиляди метра над Цюрих кръжеше АУАКС. Шест щурмови хеликоптера бяха в готовност на площадки по хребетите източно и западно от града. Зад тях кръжаха изтребители F-18, готови да унищожат всеки неидентифициран летателен апарат, дръзнал да приближи на осемдесет километра от Цюрих. Всяка пътна камера на километри наоколо имаше специално филтрирани обективи, които премахваха отблясъците от предните стъкла и можеха да снимат с висока резолюция пътуващите в колата дори през нощта. Камерите бяха свързани със система, способна да разпознае Арън Пилгрим и неколцина от известните му сътрудници. Три отделения от берлинския клон на Тангента бяха на разположение в пълна бойна готовност, готови да предприемат мерки при евентуалната им поява.