Патрик Лий - Проломът

— Сега вече разбирам защо това място ви изнервя толкова — каза Травис.

Пейдж го погледна и вместо потвърждение той видя в очите й само още безутешност.

— Не, не разбираш — въздъхна тя.

След десет минути Травис и Пейдж стояха до един отворен прозорец на осмия етаж — един от малкото незаети от снайперисти. Останалите от отделението се бяха пръснали из сградата да подсилят отбраната.

Травис се взираше към града. Върховете на околните сгради се издигаха от мъглата като кораби на някаква флотилия. Дълбоко под повърхността уличните лампи хвърляха смътни кръгове синкава светлина, тук-там се виждаха движещи се светлини на фарове, чуваше се остро ехо на стъпки и гласове, думи и изрази на английски. Пияни туристи — единствените хора, будни в Цюрих в три и петнайсет сутринта. Единственото постоянно движение бе сравнително рехаво, по една от главните артерии на няколко километра на запад, която пресичаше реката и се изкачваше към възвишенията на север и юг. Това бе Шосе А41, същото, по което бяха пристигнали.

Дишането на Пейдж издаваше безпокойството й. Напомняше му страха у първата група на Тангента в Аляска, когато забелязаха отпечатъците в калта. Не страхливост. А истински страх. Страх у хора, които не се плашат лесно.

— Наистина си мислех, че имаме шанс — каза тя. — Мислех си, че надписите ще ни кажат какво трябва да направим. И щяхме да го направим, колкото и да е трудно. Не предполагах, че ще стигнем чак дотук и ще си останем с празни ръце.

Погледът й се стрелкаше наляво-надясно над града. Сякаш очакваше всеки миг адът да връхлети отгоре им. А може би наистина щеше да стане точно това.

— Дори не знам какво да правим — каза тя. — Това бе единственият ни ход. Сега… Можем да се махнем, ако решим, но няма значение. Ако Пилгрим постигне целта си, никое място няма да е безопасно. По-добре да останеш, сякаш вършиш нещо, нали? Но ето че не вършим нищо. В сградата има четиридесет и двама снайперисти, но няма да успеем да го забавим и за минута. Не и след като пак разполага с Шепот. Той ще знае какво да направи.

Последва дълго мълчание. Цюрих лежеше притихнал в нощта около тях.

— Какво може да е по-лошо от атомната бомба горе? — попита Травис.

Тя го погледна, сякаш му бе благодарна, че й дава възможност да говори за нещо различно от задънената улица, в която са се озовали.

— Не мислим, че бомбата е единствената защитна система на това място. Дори не смятаме, че е основната защита.

Травис зачака обяснението.

— Целта на бомбата е очевидна — каза тя.

— Да не се отварят кутиите — потвърди Травис. — И деветият етаж.

Пейдж кимна.

— Към тавана на осмия етаж има прикрепени седем датчика, които не ни позволяват да проникнем на горния етаж през него. Същото се отнася и за външните стени. И за покрива. Както и за прозорците. Те са боядисани отвътре. Явно никога няма да разберем предназначението на това място, ако не можем да надникнем в кутиите и на последния етаж, а Пилгрим не иска това, така че… това е. Просто, нали?

— Да — съгласи се Травис. — Но?

— Но не се връзва. Няма логика. Това е като проблема с единствения заложник. Ако похитителят има само един заложник, заплахите му автоматично стават безсмислени, защото той много добре знае, че ако убие заложника, ще остане без нищо. Зная, че непрекъснато се взимат единствени заложници, но онези, които го правят, са идиоти. Пилгрим съвсем не е идиот, както се досещаш. Няма начин да остави тази сграда защитена единствено от нещо, което всъщност не би искал да използва. От нещо, което би унищожило онова, от което зависят всичките му амбиции. Не ме разбирай погрешно. Бомбата ще се взриви, ако направим нещо, което да я задейства. Но Пилгрим очаква от нас да сме внимателни. Предполагам, че очаква и още нещо. Нещо, което би трябвало да очаква в името на предпазливостта.

Травис се замисли и разбра.

— Би разбрал, ако се появи поне една възможност Тангента да намери начин да заобиколи бомбата с помощта на някоя единица от Пролома, появила се много след като е напуснал Бордър Таун.

— Именно. Нещо, което може да се е появило и вчера. Или някой друг ден. Никога не би могъл да разбере дали внезапно не сме се сдобили с някакво ново устройство. Което да ни позволява да гледаме през стени. Или да минаваме през стени. Или пък да превръща обогатения уран в калай. Кой може да знае, нали?

Травис не си направи труда да попита дали наистина не се е появило подобно нещо. Явно не беше, но доводът й си оставаше основателен.