Майкъл Смит - Един от нас

Всъщност цената беше по-ниска от очакваната и при дадените обстоятелства беше направо евтино.

— Как ще го получа? Кога и къде?

— Защо не в твоя апартамент?

— Излизам в нелегалност. — Помислих за момент. — Знаеш ли къде е кафе „Проуз“?

Куот се изхили:

— Чувал съм го.

— Кажи му там в осем. Ще оправиш ли плащането?

— Естествено. А ти трябва да бъдеш сам, Хап. Нашият човек се плаши лесно.

Явно понякога излиза в реалния свят.

— Как ще го позная?

— Ще го познаеш — каза Куот и изчезна.

Отпих една яка глътка бира в чест на победата и доброжелателно се ухилих на другите пиячи наоколо. Най-трудното парче от пъзела бе застанало на мястото си. Наистина, по-лесните — достъпът до собствената ми машина и жената, в чиято памет трябваше да върна спомена — не бяха на разположение и нямаше как да бъдат заместени, но все пак нещата бяха потръгнали.

Имах нещо наум и отново навъртях номера на Тидстър. Той отговори още на първото позвъняване. Винаги прави така. Като че ли не се занимава с нищо друго, освен да изпълнява поръчки на хора като мен.

— Имам една работа за теб, от която ще изкараш 50 долара за десет минути.

— За толкова пари мога да работя и половин ден. Какво трябва да направя?

— Оставих в стаята си едно нещо, което сега ми трябва. Мисля да ти дам ключовете, а ти да отидеш и да го вземеш. — За момент разбрах защо Уудли работи посредством дистанционно управляеми инструменти. Може би той бе по в крак с времето от мен.

— Добре, но защо не отидеш сам?

— Имам си причини. И слушай, като стигнеш до стаята, първо почукай, да не вземеш да нахълташ направо!

— Както кажеш, шефе. Ти къде ще бъдеш?

— На площада, отсреща.

Изведнъж млъкнах, защото разбрах, че не мога да направя такова нещо. Тид можеше да тропа на вратата, колкото си иска, или пък най-вероятно щеше да пренебрегне съвета ми и направо да я отвори. Ако ония двамата са се върнали в апартамента, щяха да го застрелят и в единия, и в другия случай. Ако не са се върнали, той щеше да спечели 50 долара. Сумата не беше достатъчна. Никаква сума не би била достатъчна за този риск. Освен това се сетих, че нямам и никакви пари.

— Слушай, Тид — казах аз, — промених…

— Чакай, чакай, чакай — каза той, а гласът му прозвуча някак отдалечено. — Говоря с един човек, който те търси.

— Какви ги плещиш, по дяволите? — попитах аз и едва тогава разбрах, че той не говореше в слушалката.

Вслушах се в приглушената размяна на думи, а след това в телефона се чу друг глас.

— Хап — каза той нетърпеливо, — къде се губиш, бе човек?

За радост, слушалката ми беше изработена от същите материали, от които правят и космическите кораби.

— Дек, добре ли си? Лаура при теб ли е?

— Да, да, тук е, но аз доста се притесних. Търся те цяла сутрин. — В гласа на Дек прозвуча облекчение.

— Как ме търсиш?

— По телефона, Хап. Как да те търся? По следите на духа ти ли?

— Не се качвай в апартамента. Аз съм на площадката отсреща, пред бар „Туелв“. Ела веднага тук.

Станах прав и се загледах към отсрещната страна на площада. След няколко секунди порталът на „Фолкланд“ се отвори. Дек излезе, здраво стиснал едната ръка на Лаура над лакътя. Тя беше със зелената си рокля и изглеждаше прилично, макар и малко поизмачкана. Добре, че поне не се дърпаше, което за нея би било уморително.

От пет метра Дек заговори бързо.

— Господи Хап, да не си си изключил телефона?

— Не — казах аз. — През цялото време бях в обхват. Сигурен ли си, че си запомнил номера?

Той го изстреля като картечница.

— Наистина, ама наистина ми писна от вас — каза Лаура. — Няма нищо по-тъпо на света от това тази маймуна да ме влачи насам-натам цяла сутрин!

— Млъкни — срязах я аз. — Взех ти нещата, така че бъди любезна!

— Да бе, като че ли ми правиш голяма услуга.

Престанах да й обръщам внимание, наведох се и отключих вратата на колата.

— Какво стана?

— Не зная — отговори Дек с глуповато изражение. — Нещо ме бъзна, Хап. Тук става нещо странно!

— Сериозно ли, Скъли!

Дек помогна на Лаура да се качи на задната седалка, а той се настани на предната. Заключих вратите, оставих колата на автопилот по туристически маршрут и докато обикаляхме, научих какво се бе случило.

Дек чакал Лаура да излезе от банята и й предложил кафе. Тъкмо си разменяли поредните любезности, когато телефонът звъннал. Дек си помислил да остави телефонния секретар, но след това се сетил, че може да ги търся от Мрежата за промяна в плана, затова вдигнал.