Майкъл Смит - Един от нас

Не ми отне много време да прегледам резултатите от проверката. Такива имена нямаше. Или никога не е имало нищо за мен и мъртвото ченге, или, по-вероятно, Лаура ги бе изтрила. Дори не можах да намеря електронното писмо от хакера й, в което е бил адресът на Хамънд, нито пък адреси от определени хакерски зони в Мрежата. В дневника нямаше нищо и за дните, когато бе използвала услугите на „РЕМтемпс“. В определен момент, между предаването на спомена и снощи, тя доста старателно бе прочистила живота си и вероятно е вярвала, че ако не съществуват записи на някои събития, значи и самите събития не са съществували.

Накрая, доста по-късно, отколкото трябваше да се сетя, ми хрумна да проверя информацията за собственика на органайзера. Нямаше вписан адрес — разумно, но отново потайно, — ала имаше телефонен номер, електронен адрес и обещание за малка награда за онзи, който върне апарата. Реших да потърся наградата и избрах номера. Телефонът там звънна няколко пъти и след това някой вдигна.

— Лаура? — попитах учудено аз.

Никакъв отговор. Допусках, че това е вероятно телефонният й секретар и зачаках да й оставя още едно безнадеждно послание, като си обещах, че в определен час на деня ще говоря с човек, който наистина е там . Започнах да се чувствам като в някаква паралелна вселена, в която не ме чува никой, освен машините!

Телефонът оставаше безмълвен.

— Лаура, ти ли си? — попитах отново аз.

Изведнъж се почувствах и по-неуверен.

— Дек? — направих опит аз. — Чуваш ли ме?

— Тук няма никой — каза дълбок мъжки глас.

— Кой се обажда? — попитах аз и си помислих: неин приятел или ченгета?

— Знаеш кой съм — каза гласът.

Колкото повече го слушах, толкова по-малко го харесвах. Звучеше твърде ясно, сякаш не идваше през телефонната слушалка. Нещо ми подсказваше, че това не е нито полицай, нито някой друг, незначителен човек.

— Не, не зная — отговорих аз, — ще ми кажеш ли?

Последва дълга пауза.

— Ще се сетиш сам.

— Чакай, Лаура там ли е? — попитах ядосано аз.

Собственият ми глас не звучеше вече толкова плътно.

— Минахме край училището — каза гласът и линията прекъсна.

За момент останах неподвижен с долепена до ухото слушалка. Сякаш нещо щеше да изскочи от тъмнината, сякаш някаква дума щеше най-накрая да се отрони от устата ми. Един спомен. Толкова много пречеха — и чужди, и мои собствени, но той все идваше!

— Добре ли си? — попита един глас и усещането изчезна. Аз премигнах и видях, че говори човекът от края на помещението. Беше вдигнал глава от масата и ме гледаше. Беше малко по-възрастен от мен, с чуплива руса среднодълга коса. Имаше силни черти, вдъхваше някакво особено спокойствие, а очите му бяха по-ясни, отколкото можеше да се очаква от човек явно с ужасен махмурлук.

— Изглеждаш така, сякаш току-що си срещнал призрак.

Хвърлих на масата каквото бе останало от парите ми и избягах навън.

Карах безцелно и бързо, без да зная къде да отида — струваше ми се важно просто да бъда в движение. Накрая свих от Булеварда и се забутах за известно време в жилищния квартал, след това паркирах до бордюра, угасих двигателя и останах да седя така в колата. Щом колата спря, ръцете ми се разтрепериха.

Не знаех чий е гласът по телефона, но ми беше прозвучал познато. Общо взето. Както ми изглеждаха всички, които преследваха Лаура. Проверих кода — номерът трябва да е някъде от другата страна на „Бърбанк“. Казват, че нищо в Лос Анджелис не е на повече от половин час път, но има и такива, които пък казват, че луната е от сирене и че Емпайър Стейт Билдинг символизира фалос. Не ми се вярваше, че мъжете са били в състояние да стигнат от моя хотел до дома на Лаура за толкова кратко време. Но ако пък това заключение бе вярно, не знаех какво да си мисля.

Бях започнал сутринта с една елементарна, макар и трудна задача. Да се добера до предавател. Не само че не бях намерил пътища за решението на този проблем, а и той изглежда се разрастваше и навлизаше в нови и нови зони, за които не знаех нищо. Сякаш нещо ме задържаше на едно място и не ми позволяваше да вървя напред. Зад всичко това се криеше някаква организация, но аз не можех да я видя. Нещата можеха да придобият смисъл, само в случай че Лаура Рейнолдс беше с мен.

Докато седях там, загледан през предното стъкло и се чудех какво да правя, вратата на къщата от другата страна на улицата се отвори. Беше хубава къща — двуетажна, не особено модерна, с хубава веранда. Младолика жена с лилава рокля погледна подозрително през пътя към мен. Явно държеше под око околностите и не позволяваше да се случат никакви изненади и неприятности. Едно мъничко котенце изскочи подтичвайки иззад нея и тя му подвикна. Котенцето безцелно обиколи верандата, очевидно стреснато от грамадното пространство, в което попадна, и на галоп се прибра обратно вътре. Предполагах, че си има братче или сестриче, на което цял следобед щеше да разказва измислени истории за приключенията си. Жената погледна към колата за последен път, последва котенцето си и затвори вратата.