Майкъл Смит - Един от нас

Телефонът звънна. Грабнах го.

— Дек?

— Не, Тидстър се обажда.

— Тид, виждал ли си Дек? С една жена?

Той се разсмя.

— Не. Нали ако е имало такова събитие, щях да го запомня?

— Не си ли го виждал да излиза от сградата?

— Не.

— Ами тогава защо, по дяволите, се обаждаш?

— Все още ли искаш да знаеш дали някакви костюмари с официален вид не спират отпред?

Изстинах.

— Какво има?

— Сребриста кола, двама юнаци, преди десет секунди.

— Мамка му!

Затворих телефона на Тид, който все още говореше нещо, грабнах сакото си и излетях от апартамента. Замотах се за момент в коридора, после се отправих към клетките с асансьорите, които водят към северната страна на сградата, понеже предполагах, че онези ще се появят с централните асансьори.

Докато тичах, си зададох четири въпроса: „Как, по дяволите, са открили апартамента ми? Защо ме търсеха и откъде въобще знаят за съществуването ми? Кои, по дяволите, бяха те?“

Отговори нямах. Към края на коридора понамалих малко и спрях точно преди да завия. Яко се бях изплашил и не само заради общото положение на нещата. Чувствах се в капан. Погледнах назад към апартамента — все още нямаше никой, но появят ли се в коридора, щяха да ме видят, а аз бях твърде далеч, за да чуя вратите на асансьора. Голяма част от разума ми силно крещеше да продължавам да бягам, да се отправя към другите асансьори и, за бога, да сляза на някакъв друг етаж. Но нещо друго ми казваше да бъда внимателен. Реших да му се доверя.

Посегнах към джоба си, измъкнах будилника и силно го разтърсих, за да се събуди.

— Исусе, колко е часът? — раздразнено ме попита той. — Чакай да дойда на себе си.

— Има работа за теб — казах аз.

При тези думи будилникът направо грейна.

— Екстра. Каква?

— Искам да отидеш ей там, зад ъгъла, и да вървиш, докато видиш вратите на асансьора.

— Защо?

— Просто изпълнявай. Ако вратите се отворят и се появи нещо застрашително, бягай бързо назад и викай, колкото ти глас държи!

Поставих будилника на пода, той ме изгледа подозрително, а аз му направих знак с ръка да тръгва. Докато той се клатушкаше край ъгъла, придържайки се близо до стената, аз се приготвих да се почувствам като глупак.

В продължение на минута беше много тихо. След това чух звука на отварящите се врати на асансьор. Будилникът не извика. Тъкмо завивах зад ъгъла, когато чух нещо друго.

Един-единствен изстрел.

След кратка пауза, по време на която бях застинал неподвижен от шока, будилникът долетя през глава откъм ъгъла.

— Ужас! — изпищя той, останал без дъх, и изчезна.

Хукнах след него със сетни сили, но не толкова бързо, че да пропусна да видя кой е слязъл от асансьора.

Двама мъже. Облечени в сиво.

Спуснах се по коридора, макар да знаех, че съм в капан. Когато минавах край будилника, той се стрелна към джинсите ми, закачи се за тях и неистово се закатери по крака ми. Когато стигна до горния край, бързо се шмугна в джоба на сакото ми и се набута в най-далечния ъгъл. Усещах, че това няма да му помогне много.

Чух звън и разбрах, че някой ще слезе на етажа от централните асансьори. Погледнах назад и видях, че двамата мъже идват по коридора след мен. Тичаха бързо, в компактен бегачески стил и абсолютно в крак един с друг. В този момент в съзнанието ми блесна нещо, което съзнателно не бях забелязал в спомена — и двамата носеха старомодни слънчеви очила.

Мъжът отдясно се прицели в мен и чух изстрел, куршумът от който премина на една педя от крака ми. Ускорих крачка още повече. Докато завивах зад ъгъла на бегом, видях, че четирима старчоци слизат от асансьора в редички по двама. Те изглеждаха доста разтревожени. Разцепих групата точно по средата, съборих трима души и се вмъкнах в асансьора зад тях. Ударих бутона с длан и се прилепих към страничната стена, а през това време старците крякаха и грачеха. Вратите се затвориха милостиво бързо и аз задъхан огледах асансьора, без да си давам труда да погледна специално през стесняващата се цепнатина.

След това тръгнахме надолу.

— Стреляха по мен — разнесе се откъм джоба ми един приглушен глас, който звучеше искрено развълнуван.

— Кретени! — казах аз и извадих пистолета си — Няма да им разреша.

— Наистина ли?

Сложих пълнителя.

— Абсолютно. Ти си мой будилник. Само аз мога да стрелям по теб.

Реших да не се мотая из долните етажи и отидох направо в мазето. Размахах пистолета в мига, в който изскочих, но навън нямаше никой. Обърнах се и прострелях командното табло на асансьора от двете страни, при което алармата се включи с оглушителна неумолимост.