Майкъл Смит - Един от нас

Светлината се промени и вместо в подземието, аз карах в стандартната си домашна страница, по посока на добре озеленен жилищен квартал в малко американско градче. Натиснах газта и се преместих на шосето. Колата ми в Мрежата прилича на тунингован модел на кадилак от петдесет и девета година със своите ретроперки и синя боя, но параметрите на двигателя са съвсем съвременни. В Мрежата не се страхувах да карам бързо, тъй като в нея има вграден противокатастрофен протокол. Понякога заради самото изживяване карам с висока скорост точно срещу другите хора. Голямо удоволствие е да срещнеш някой от онези твърдоглавци, които отказват да приемат новите метафори и продължават да обикалят Мрежата със сърфове. Можете да ги видите от време на време — стари хипита, които се носят по пътя върху бордове на малки колелца, оплакват се от движението и мърморят за добрите стари дни от времето на бойните филми.

Завих наляво от своята улица и подкарах за кратко по главния път, след което направих десен и влязох в зоната на личните хълмове откъм отсрещната страна. В днешно време преди да излезеш в по-тъмните зони трябва да се промъкнеш през множество киберпредградия — фамилни места, пълни с дигитализирани видеоваканции и досадно напомняне за лошото представяне да речем на Тод на изпитите. Някога можеше да напишеш URL и да прескочиш направо в домашната страница на някой друг. Но след като страниците бяха разгърнати в триизмерно пространство и заприличаха на истински домове, а техните собственици започнаха да прекарват в тях реално време, нещата се промениха коренно. Започнаха да настояват да минеш по пътечката и да позвъниш като цивилизован човек. На много други места можеш все още да прескочиш направо в общия квартал, но не и там, където отивах аз. Да не говорим за задръстванията по станциите за прехвърляне — толкова са неприятни, че често е по-добре да натиснеш педала и да минеш по обиколния маршрут. По този начин онова, което започна като алтернативна реалност, свърши като още един слой от добре познатото „добре познато“, което действаше повече или по-малко по сходни правила.

Такива са хората. Много буквални.

Напомних си, както обикновено, че скоро трябва да посетя баба си и дядо си. Ала моментът не беше подходящ. Рядко бе. Те се оттеглиха в Мрежата преди шест години, около две седмици преди „Мрачния косач“. Купиха си една скромна виртуална ферма в най-отдалечения край на Австралазия. Влязоха в Мрежата малко преди да умрат и се самопрехвърлиха. За нещастие техният реалтор ги измами и резолюцията е отвратителна. От мястото, където живеят, се виждат само полигони и големи цветни блокове, а гласовете звучат като през високоговорители, чиито предишен живот е преминал в огромен траш-оркестър. Вероятно мога да им звънна от реалния свят, но от тази мисъл ме побиват тръпки — все едно са си съвсем живи. Те са — или бяха, както предполагате — добри хора и се радвам, че в известен смисъл все още имам достъп до тях, но съществуват бариери, които смятам, че не бива да се прескачат. Все още не знаем за разума толкова, колкото си мислим, че знаем, затова около баба и дядо витае някаква неизвестност и незавършеност — сякаш по-острите ръбчета са се загладили при превода. Ако ми покажете някой, дето няма трески за дялане, аз пък ще ви покажа как ще ме побият тръпки!

Скоростта започна да спада, което означаваше, че движението се натоварва — хората си проверяваха пощата и пазаруваха по линията. Пътищата все още изглеждаха празни, но това се дължеше на факта, че обикновено включвам филтъра, който оставя видими само колите на моите познати.

Дек мрази Мрежата — никога не идва, ако не се налага. Казва, че не вярва на опосредствани изживявания. Попитах го от кое списание е изровил тази максима и той си призна, че е нещо, което бившата му приятелка обичала да казва. На мен пък много ми допада — харесвам усещането да ходя на разни места, без всъщност да ставам от стола, и да се придвижвам дотам само с щракване на едно копче. Но използвам Мрежата най-вече за да вляза в контакт с хора, които отказват да работят по нормалния начин — например с Куот, който не би извършил никаква сделка по телефона, защото му няма доверие, а това е голям проблем, когато нещо трябва да се свърши бързо.

Докато карах, умът ми работеше извънредно интензивно и се опитваше да разгадае значението на новата информация, която бях научил за човека, убит от Лаура. Основната теза беше ясна: имах още повече основания да върна спомена в паметта й, както и да го извадя от своята — при това веднага. Ако има макар и нещо, което да вбесява ченгетата, то е да очистиш един от техните. Едва ли щеше да има някакво значение, че не аз съм човекът, който е дръпнал спусъка, и подозирах, че ако ме спипат, едва ли ще изгарят от желание да затъват в метафизически усложнения.