Майкъл Смит - Един от нас

— Къде съм? — дрезгаво попита тя.

— В Грифит — отвърнах. Държах в ръката си чаша вода, но тя все още не я вземаше.

— Как попаднах тук?

— Аз те докарах.

Тя приседна, мръщейки се от болката в ръцете си. Сигурно временно бе забравила причината за нея, защото когато погледна надолу и видя шевовете, устните й се присвиха и лицето й посърна от скръб и разочарование. Не можах да разбера дали беше поради това, че го е извършила, или защото не бе успяла.

Дадох й вода и тя я изпи.

— Защо ме спасяваш? — попита Лаура след това.

— Иначе щеше да умреш. А сега просто няма да можеш да скачаш с бънджи. Искаш ли пилешка супа?

— Аз съм вегетарианка.

— Да, бе. Твоето тяло е като храм. Пълниш го със заместители на парични знаци като водка и наркотици.

— Ей, кой си ти?

— Хап Томпсън — отвърнах аз.

Изскочи от леглото със скорост, която искрено ме впечатли, но като стъпи на краката си, залитна застрашително.

— Външната врата е заключена, а прозорците не се отварят — допълних аз. — Не можеш да избягаш.

— О, така ли? Само гледай! — каза тя, стрелна се край мен и нахлу във всекидневната. Дек спря погледа си върху нея.

— Ами ти кой си, по дяволите? — попита тя и се вторачи в него с пребледняло лице.

— Дек — спокойно отвърна той, — приятел на Хап.

— Добре. А къде са ми дрехите?

Вдигнах палтото си от края на канапето и бръкнах в джобовете. Два сутиена, чифт бикини и една рокля от някаква тънка зелена материя. Подадох й ги, а Лаура ме погледна, сякаш я карах да яде орехи с черупките.

— А другите? Вдигнах рамене.

— Това е всичко, което можах да взема.

— А портмонето ми? То къде е?

— В хотелската стая.

— Що за чудо си пък ти?! Отвличаш жена, а не й вземаш портмонето!

Дек ми се ухили.

— Тая май е много отворена.

Лаура се нахвърли върху него:

— Виж какво, кратунчо… Нали нямаш нищо против да те наричам така? Отвличането е противозаконно деяние. А вие, пиленца, имате късмет, че все още не съм вдигнала телефона и не съм се обадила в полицията.

— Да прехвърляш спомени на други хора също е престъпление — казах аз. — Да не говорим за убийство. Ти и аз много добре знаем, че последното нещо, което ще направиш, е да се обадиш в полицията.

Погледът й стана безизразен и тя майсторски се престори, че не може да възстанови нищо в паметта си.

— Какво убийство? — попита тя.

За момент ми беше трудно да повярвам, че това е човек, когото съм измъкнал от кървава баня през малките часове на денонощието. Сега тя приличаше на директор на банка, който може да те смрази само с поглед. Или Уудли беше свършил работата си прекрасно, или тя бе твърда като кремък.

— Добре го даваш — казах й аз, като я гледах право в очите, — но на мен такива не ми минават. С това си изкарвам хляба. Сега не можеш да си спомниш самото събитие, но знаеш какво си прехвърлила. Трябва да помниш, че си ме търсила, а едва ли забравила и защо.

— Ти прие работата и си получи парите.

— Ти излъга, а от парите съм получил само една трета.

— Ще ти дам и останалите.

— Не ми се вярва да ги имаш, а и не ги искам. Не се тревожи — ще ти върна и тези, които си ми платила до момента. Като имам пред вид какво се случи снощи, струва ми се, че прехвърлянето на спомена не решава проблемите ти.

Лаура ме изгледа, а след това отиде до входната врата, натисна дръжката, но както знаете, вратата бе заключена.

— Отвори вратата — изкомандва тя.

— Кафе? — попита ме Дек, изправен в кухнята с чайник в ръка.

Лаура ритна вратата и едва не падна.

— Отвори я!

— Чудничко! Мисля, че някъде имам още ментова мока.

Тя изтрополи обратно до мен. Помислих си, че ще получа плесница, но тя просто грабна дрехите си и влезе с трясък в банята, след което блъсна вратата и я заключи. Реших, че отговорът на моя въпрос е: „Твърда като кремък!“

— Дали ще се чувства добре там? — попита Дек.

— Освен ако не счупи прозореца и не прелети десет етажа надолу.

— Няма! — търпеливо каза той. — Мисля, че сега е добре .

Знаех какво има предвид той!

— И аз мисля така.

Предполагам, че да направиш опит за самоубийство рано сутрин, когато си махмурлия, и край двама мъже, които те нервират до смърт, е доста по-различно от това да се самоубиваш в малките часове, когато край теб няма никой.

Дек намери кафето и го изсипа в кафеника. Някога и аз като всеки друг си имах кафемашина. Казваш на машината къде е кафето на зърна, как да използва крана за водата и когато си поискаш кафето, то ти е готово. Поради конструкторска грешка обаче отворът, през който излиза кафето, е доста по-близо до задната част на машината, отколкото би предположил човек. След като един път видях как малката биомашина клечи над една чаша и пъшка с усилия, аз се зачудих дали изобщо да не изоставя идеята за консумация на горещи питиета, произведени по този начин. Когато в нея възникне повреда, което неизбежно се случва, резултатът наистина има доста странен вкус. Моята кафемашина се разболя от нещо, за което подозирам, че е било равностойно на хронично отравяне, поради което не можех повече да я държа вкъщи. Късно една вечер я оставих на алеята зад сградата, а на следващия ден я нямаше. Може и да е хванала пътя на юг, към Мексико, за да се присъедини към другарчетата си. Ако е така, трябва да е била в някоя друга група, а не в онази, покрай която минах на път за Енсенада. Тези машинки явно не прощават лесно и както бяха много, можеха лесно да ме избутат от пътя, ако го бяха решили. Може би просто не успяха да видят лицето ми добре.